Той въздъхна и кимна.
— Е, добре. Благодаря.
Тя се върна в магазина. Изриъл сви и разпусна юмруци, поглеждайки към голямата къща на капитана, която се нуждаеше от толкова ремонти, а Дар не можеше да си ги позволи, после се обърна и тръгна нагоре към чакащата го тълпа, обладана от праведен гняв. Познаваше островното правосъдие по-добре от когото и да било от посрещачите си. Самият той го бе раздавал навремето и се бе върнал специално за да го раздаде отново.
Как върви, приятел? — прошепна глас, наподобяващ този на баща му.
Аз те убих. Аз сложих край на всичко.
Само едно от двете беше вярно обаче, той вече виждаше ясно това.
Старецът все още имаше шанс да надвие.
Изриъл крачеше напред сам. Къщата се падаше на североизточния път на острова, построена под билото на хълма, за да е на завет от виещия вятър. Трябваше да превали билото, за да види дали още го чакат.
Чакаха го.
Мат Озгуд стоеше в средата, стиснал в ръце алуминиева бухалка, до него Дариън Мицкевич крачеше нервно напред-назад и всичките му мускули бяха стегнати като буци от адреналин и ярост; третия мъж Изриъл знаеше само по име: Хос. Беше кормчия на моторницата на Оз, известен със зависимостта си от оксиконтина, висок близо два метра, около 120 килограма.
Могат да ме убият, помисли си Изриъл. Спря се на билото, вятърът издуваше ватираното яке на гърба му като корабно платно. Дланите му бяха мокри от пот, пулсът отекваше метално в черепната му кутия като приглушен чинел. Помнеше това усещане от много вечери в затвора и то го караше да се чувства по-нормално.
— Здравейте, момчета — каза той. — Съжалявам, че се е наложило да ме чакате.
И заслиза по склона.
30
Тримата мъже чакаха. Оз почукваше по парапета на верандата е алуминиевата бухалка. Беше от малките, за юношески бейзбол. Това не беше добре — колкото по-малка беше една бухалка, толкова по-силно можеше да се размахва с една ръка. Изриъл би се радвал да види оръжие, изискващо засилване. Така щеше да има време за реакция.
Той нямаше оръжие освен юмруците и ботушите си. Първият наркопласьор, от когото се бе снабдявал навремето, го бе убедил във важността на тежкия ботуш, по възможност със стоманено бомбе. „Ако някой ти трови живота, а това рано или късно ще се случи, ще ти е нужен здрав ритник“, беше го посъветвал той.
Изриъл свали якето от раменете си, докато слизаше по склона, и остави на вятъра да го смъкне от гърба му. Не искаше нищо да му пречи. Беше по-висок от двама от тях, без Хос, а също и по-лек и бърз. И тримата обичаха да се бият, но едва ли някой от тях бе участвал в истинско сбиване. Знаеше със сигурност, че никой не е бил нападан в затворническа баня със самоделен нож, направен от метална дръжка на метла.
Но все пак… трима срещу един. Трябваше да действа много бързо. Тежките ботуши си имаха и плюсове, и минуси — забавяха скоростта, но пък ритникът с тях оставяше следи. И то какви.
— Защо ме търсиш, Оз?
Той прекоси ливадата, покрита тук-там с туфи жилава трева, по чудо пуснали корен в бедната почва. Тримата тръгнаха срещу него, като се разпериха във ветрило, за да го пресрещнат. Изриъл се спря с ръце до хълбоците, без да ги свива в юмруци. Оз също се спря срещу него, но Хос и Дариън го заобиколиха в гръб. Усети телесната им миризма, възкисела от клокочещия гняв. Дариън се движеше предпазливо, като човек, минаващ покрай непознато куче. Но Изриъл не му беше непознат. Бащите им бяха ловили риба заедно, семействата им се бяха събирали на празнични обеди. Последното им такова събиране беше за финалния мач на Националната футболна лига — това беше първата победа на Беличик за Нова Англия в края на зимата след падането на кулите близнаци — след времената, когато най-лошото се случваше все някъде далече.
— От полицията ми казаха — отвърна Оз.
— Какво ти казаха? — попита Изриъл. — Че съм фотограф? Защото никой от вас не би се сетил, като ме гледате как влача фотоапарат всеки божи ден, та ви е трябвало детективското прозрение на Стърлинг?
Оз започна да потупва дланта си с малката бейзболна бухалка. Всеки път тя се удряше в брачната му халка и издаваше звън като далечен сигнален буй.
— Ще ти трябва желязно обяснение какво, по дяволите, си вършил, ако изобщо искаш да останеш на този остров — каза Дариън зад гърба му.
Ако искал да остане.
— Аз съм фотограф. На острова няма жив човек, който да не ме е виждал с фотоапарат в ръце. И никой никога не ми е казал дума, защото…