— Става.
Кори надигна кена си. Беше вече празен. Той винаги пиеше бързо, но тази вечер направо препускаше. Изправи се и каза:
— Трябва първо да потърся нещо за това гадно главоболие.
И се заизкачва по стълбите.
Лаймън изяде един крекер, като се питаше защо баща му изглежда толкова притеснен. Все пак той бе открил мъртвата жена, не баща му. Лаймън пазеше всички тайни. Излъга полицията.
Последното не му даваше покой. Беше честно дете, като такъв бе израснал. Толкова много беше лъган през живота си, че мисълта да го причини на други му беше непоносима.
Баща му не слезе повече долу. Явно бе забравил за играта на дартс. Лаймън си взе книгата, изяде още един крекер и погледна през прозореца към сгъстяващия се здрач. Взираше се в къщата на Пърсел. Какво ли правеше тя там? Дали вярваше, че той ще се върне при нея колкото може по-скоро?
Лаймън знаеше какво е да останеш сам, да чакаш и да се питаш дали единственият ти съюзник на този свят ще се върне при теб. Той ѝ се закле мълчаливо, че ще го направи. Нямаше да я остави сама.
33
Слънцето се спусна зад хоризонта, но Салазар не си тръгваше от дома на Изриъл. Това го учуди, но и му стана приятно, че тя няма нищо против да постои при него след всичките тези месеци на тайни срещи, изпълнени с продължително мълчание. След последните няколко дни, в които отвсякъде бе усещал нещо да го притиска — полиция, репортери, съседи, някакъв човек на име Карузо, който явно не съществуваше и летеше със самолет без регистрационен номер — самият факт, че споделя пространството си с някого, който познава неговата история и неговата душа, му носеше огромна утеха.
Главата и ребрата му пулсираха. Изпитваше смътно чувство на гадене и усещаше в гърлото си вкус на кръв, но бе свикнал да го боли и можеше да живее с болката.
— Трябва да те прегледат за сътресение на мозъка — каза Салазар. Седеше, облегната назад на един от кухненските столове, вдигнала краката си на друг, и поглеждаше ту към него, ту към вратата, без да вдига ръката си от дръжката на пистолета.
— Нямам сътресение — каза той. — А онези тримата няма да се върнат.
— Не съм сигурна, че мисля като теб.
— Повярвай ми. Разотидоха се да си ближат раните. — Той помисли и продължи: — И да разправят тяхната версия на историята. Може да са на задната веранда в дома на Оз или в бара, пред публика.
Той бе виждал това и преди. Страстите се разгорещяваха, хората се скупчваха в плътна тълпа и после се случваше едно от две неща: или нечий тих, равен глас умиряваше останалите и се възстановяваше крехък мир, или мнозинството от островните жители вземаше страната на пострадалия. Никога не бе виждал колективното възмущение да прерасне в линч, завършващ с убийство, но като дете бе станал свидетел как няколко души бяха изселени от острова. Прокудени беше по-подходящата дума.
— Мога да те отведа на сигурно място.
— Не ми трябва болница.
— Нямах предвид това. Мога да ти осигуря институционална закрила.
— Килия, с други думи. Звучи страхотно.
— Институционалната закрила не е най-лошото, което може да ти се случи, Пайк.
Той попи устните си с навлажнената кърпа за чинии.
— Знаеш ли кой пръв ми дойде на свиждане в затвора? — попита той.
Тя поклати глава.
— Стърлинг. Пристигна да ми пожелае всичко най-добро. С него бяха още двама. Началникът на охраната и затворник с доживотна присъда без право на замяна. От двете му страни стояха двама мъже, единият със значка, другият без, и двамата вътрешни за системата, и двамата работещи за него. Та като ми говориш за институционална закрила, дано да разбираш защо доверието ми в системата не е безгранично.
Тя го изгледа изумена.
— Защо досега не ми беше разказал това?
Той отново попи лицето си с кърпата, свали я и огледа собствената си кръв.
— Защото преди това ти ми разправи как си била на лодката на баща ми. След което посещението на Стърлинг с цел сплашване не ми се струваше чак толкова важно.
Тя повдигна едното си коляно до гърдите и го обгърна с ръка. Това беше най-небрежната поза, в която някога я бе виждал; обикновено стоеше заплашително изправена срещу него, сякаш всеки момент може да му причини болка.
— Тогава за пръв път ли си даде сметка за обсега на влиянието му? — попита тя.
— Това беше една илюстрация. И преди имах смътна представа, всички знаеха, че той урежда това-онова, че взема подкупи, че е злопаметен и е натрупал толкова власт над безпомощните, колкото изобщо е възможно. Корумпирано до мозъка на костите ченге. Мразех го най-вече заради срама и болката, които бе причинил на баба ми и дядо ми. Не бих казал, че ми пукаше толкова дали е изменил на полицейската значка. Не бях отделял време да пресмятам докъде се е простирало влиянието му, просто ми се щеше баба и дядо да могат да спят по-спокойно нощем.