Тя мълчеше, но изглеждаше доста разтревожена. Той отново допря кърпата до лицето си. Искаше му се да покрие очите си с нея, за да прогони спомена за онази женска ръка, която стискаше пистолета на баща му.
Respirer.
— Това е много по-лошо от корупция.
— Сега вече знам. По дяволите, ако не го бях съзнавал преди затвора, там много бързо го научих. Всички сбивания, в които съм участвал вътре, бяха заради някого отвън.
— Мисля, че той се е опитвал да те убие.
— Не. Или може би? Сигурен съм само, че ме изпитваше. Не знаеше точно какво и колко ми е казал баща ми, така че побоите бяха неговият начин за оценка на заплахата. След като мина достатъчно време и аз нито проговорих, нито умрях, мисля, че загуби интерес. Бях престанал да бъда проблем за него. Поне знаеше къде съм. Не бях труден за откриване. Само за убиване.
— Защо не проговори? — попита тя. — Знаел си неща за един корумпиран полицай.
— Не — каза той. — Имах само усещането, че е корумпиран. Това е нещо много различно. А след известно време…
Когато не довърши изречението си, тя повдигна вежди и издаде брадичка, сякаш му задаваше безмълвен въпрос. Кажи го, подканваше лицето ѝ. Хайде, кажи го.
— След известно време сбиванията почнаха да ми харесват — каза той и облиза още кръв от устната си. — Много лоши хора се бяха опитвали да ме убият или поне да ми причинят болка. Вече ми доставяше удоволствие да провалям плановете им.
— Строшил си крака на някакъв мъж на три места — каза тя.
— Точно така.
— Това достави ли ти удоволствие?
— Той имаше доживотна присъда за изнасилване.
— Достави ли ти удоволствие? — повтори въпроса си тя.
Изриъл погледна кръвта си върху кърпата за чинии и си спомни усмивката на мъжа, докато пристъпваше към него с назъбеното парче алуминиева дръжка от метла. И как бе завил от болка, когато Изриъл заклещи крака му и му счупи коляното, как гледаше отчаяно към небето за помощ, когато той стовари пета върху фибулата му — кост, тънка колкото дръжката на метлата.
— Не ми беше неприятно — каза той.
Салазар гледаше в пода. Веднага му се прииска да не бе казал последното. Колкото по-малко говореше, толкова по-добре. Спомни си за жените, които се бяха представили като Жаклин и Мари, и как Мари бе отхвърлила предложението му да ги запознае с полицай, на когото могат да имат доверие, и го накара да им намери пистолет.
Какво ли бе видяла в него, за да си помисли, че си струва да пробва? Дали се изненада, когато той изпълни желанието ѝ, или просто бе отговорил на очакванията ѝ?
Така или иначе, тя беше вече мъртва.
— Виждала ли си доклада от балистичната експертиза? — попита я той. — Вече трябва да са го получили. Поне да знаят калибъра на оръжието, с което са убити.
— Получен е, но не съм го виждала.
— Мислех си, че имаш старшинство.
— Имам над Стърлинг, ако вярваш в традиционната йерархия, в която той, разбира се, не вярва. Но в случай като този? Не се самозаблуждавай. Убити са двама кандидат-сенатори и за щатската полиция е отредена ролята на прислуга на ФБР.
— Можеш ли да поискаш доклада?
— Ще ми трябва основание. И то убедително.
Тя все така не поглеждаше към него.
— Кажи им, че си ме разпитала. Трябва да си честна, онези трима задници сигурно са разтръбили из целия остров как си им попречила да ми дадат възмездието, което според тях заслужавам. И така, появяваш се ти, разтърваваш ни и ме питаш дали имам пистолет. И аз ти отговарям: не, точно както отговорих и на Стърлинг. Но после съм ти казал, или може би ти си ме попитала, не знам, че съм си признал, че баща ми е притежавал пистолети, скрити в къщата, и че аз съм знаел къде се намират. Това е достатъчно, за да събуди подозрението ти, нали така? После си щяла да предадеш тази информация на когото трябва.
Тя отказваше да срещне погледа му и съзерцаваше захабения под, сякаш бе някакво произведение на изкуството.
— Ами ако предам, на когото трябва, и той вземе, че ми отговори: Да, това са пистолетите, благодарим ти, Салазар, ти разреши случая, спипахме го?
Изриъл изстиска кърпата в мивката и проследи с поглед кръвта си, докато изтичаше в канала.