— Ако това е истината — каза той, — рано или късно ще стигнем и до нея. Печелим ли нещо, като изчакваме?
— Не знам. Трябва да държим връзка обаче. Това спотайване, това самоналожено радиомълчание не може да продължава. — Тя извади от джоба си телефон и го сложи на масата. — Онова, което ни се струваше безопасно преди, сега е рисковано. — Остави до телефона пластмасова карта с размерите на шофьорска книжка. — Чист е. Купих го от една бензиностанция на идване. Включен е, но линията не е активирана. Картата ще ти покаже как да го активираш, да го заредиш с минути, всичко. Имаш номера ми. После ми изпрати есемес. Напиши каквото се сетиш, нека звучи, сякаш се опитваш да се свържеш със стар приятел, но си сгрешил номера, нещо такова. Знам, че тук няма как да го зареждаш, но ако го ползваш пестеливо, батерията ще изкара два-три дни.
Той погледна телефона, но не го взе. Салазар прекара пръсти през косата си и отново вдигна коляно до гърдите си. Никога не я бе виждал толкова уязвима. Изглеждаше така, както се чувстваше — притисната от всички страни, опитваща се да не издава и с намек натиска, на който е подложена.
— Дойде дотук, за да ми дадеш телефона ли? — попита той.
— Не. Дойдох, за да ти кажа нещо, което трябваше да чуеш от мен.
— Оценявам това, нищо че онзи тип на ферибота те изпревари.
— Не съм дошла, за да ти съобщя за Мари. — Тя най-после вдигна глава и се извърна с лице към него. — Вече пътувах насам, когато научих.
— Какво научи?
— Не е въпросът какво съм научила, а какво винаги съм знаела.
Той зачака.
Тя седеше в сгънатата си поза, притиснала с ръце коляно към тялото си. Разгъна се, седна изправена, повдигна брадичка и всичко в нея казваше: Бъзикаш ли се с мен, ще си го получиш, както при първите им свиждания в затвора. Всичко освен очите ѝ. Бяха помръкнали, нямаше я онази свръхестествена самоувереност, нямаше го онзи поглед на планински водач, когото си готов да последваш вдън гора.
— Няма работна група — каза Джен Салазар.
34
За момент в стаята не се чуваше никакъв звук освен капенето на крана и стичането на кръвта в канала на старата кухненска мивка.
— Разпуснали са ти работната група? — успя да каже накрая Изриъл. — По чия заповед?
— Никой нищо не е разпускал. Няма работна група. И никога не е имало.
— Какво?
— Исках да съставя такава. — Тя преглътна, без да сваля очи от него.
— Искала си.
— Да.
— Но?
— Когато те открих в затвора, ти казах самата истина. Онова, което ти разказах, беше вярно. Знам какво се случваше на този остров, знам какво все още се случва, знам, че чичо ти е злодей. Дойдох тук, за да го унищожа. Него и всички, свързани с него сега и в миналото. За което ми беше нужна помощ. И избрах твоята.
— Тоест в какво се изразява лъжата? Че няма официално назначена работна група?
Зададе въпроса с някаква надежда, че всичко ще се окаже бюрократична подробност, проблем, който би пречил на Салазар и следователите около нея, но в крайна сметка не би имал реално значение.
— Няма друг.
— Аз съм единственият информатор, това вече ми го каза. Ти… — Изриъл млъкна, внезапно схванал онова, което тя смяташе за очевидно.
— Никой не наднича зад рамото ми — каза тя. — На света не съществува друго ченге, което да има дори най-смътна представа за онова, което се опитвам да върша. И което съм свършила дотук. Аз съм сама. Е, не съвсем — имам теб. Трябваше ми някой, който да живее на острова, да се вписва добре в местната общност, винаги да се е вписвал. Имах намерение да съставя работна група, да я направя такава, каквато се преструвах, че е. Но не можех просто да вляза при капитана и да му кажа, че искам да започна разследване срещу друг полицейски участък. Трябваше да му дам основание, да му представя доказателства за това, което се върши тук, и оттам да формулирам отговора, който то заслужава. И тогава се случи онова на яхтата.
Онова на яхтата. Седем мъртви мъже.
— Значи, ако търсиш институционална закрила за своя информатор — каза бавно Изриъл, — ще се наложи да разкриеш самото разследване. За което не знае никой над теб или около теб.
— Именно.
— Когато връчваха тези заповеди днес, продължавах да си казвам, че поне аз съм защитен. Че Стърлинг не би желал това да излезе извън границите на острова. Че в един момент ще се намеси щатската полиция.
Тя издържа на погледа му, но не каза нищо.
Предателството в самопризнанието ѝ беше твърде огромно, за да може той да го смели наведнъж. Чувстваше се като корабокрушенец, който насред океана е открил, че е останал без гориво, а се задава ураган. Корабът му се носи по вълните без цел, посока и кормило.