— Но не си очаквала няколко души да бъдат убити.
— Не.
— Само че бяха. А сега аз съм на мушката.
— Ще дам показания в твоя защита — каза тя.
— Показания за какво?
— За всичко, което съм направила. За всичко, което съм те карала да правиш.
— Ти не разбираш главното, по дяволите. Какво си правила през нощта, когато са загинали онези на „Мерео“?
— Работех.
— На континента?
— Да.
— В такъв случай не знаеш нищо за станалото онази нощ. Кой е бил на яхтата, кой какво е вършил, къде са отишли после. Не знаеш и аз къде съм бил и какво съм правил.
— Знам, че не си убил никого.
— Но не можеш да свидетелстваш за това. Можеш да кажеш, че не мислиш, че съм убил някого, но не и да докажеш, че не съм.
— Не, не мога.
— Значи не си в състояние да дадеш показания за нищо съществено, по дяволите. Аз още вися гол във въздуха, съвсем сам.
— Ще оправя нещата.
— Махай се.
Тя не помръдна.
— Махай се от къщата ми, дяволите да те вземат — каза той, произнасяйки всяка дума с равен и отчетлив тон. — Искам да помисля, без да чувам гласа ти. Достатъчно съм го слушал и сега си плащам за това.
Салазар направи гримаса и тялото ѝ се сгърчи.
Изриъл остави мълчанието да се проточи, докато накрая тя кимна, стана и бутна стола обратно под масата.
— Дойдох тук, защото нямах друг избор. Това беше единственият начин да ти го кажа.
Извинителният ѝ тон го вбесяваше. Това не беше жената, която познаваше. Жената, на която се бе доверил.
— Какво искаш да направя? — попита го тя.
— Не знам.
— Трябва да вземем решение.
— Не тази вечер — каза той. — Заслужил съм си правото да помисля няколко часа.
— Ще оправя всичко — каза отново тя. — Сериозно. За начало трябваше да ти кажа истината.
Той не отговори. Не вдигна глава. Чу я да отваря и затваря вратата, като през цялото време не отмести поглед от окървавената кърпа и ожулените си ръце.
35
Лаймън седеше на масата, мъчеше се да не мисли за Секира и да съсредоточи вниманието си върху страницата в оръфаното издание на „Куджо“, когато сянката на баща му падна върху книгата. Изобщо не го бе чул да се връща в кухнята. Кори обикновено ходеше из къщата като на състезание по маршова стъпка, така че Лаймън се сепна и изплаши, като внезапно го видя, надвесен над него, да го гледа изпитателно. Беше свалил суичъра си и бе останал по тениска. Мускулите на загорелите му ръце изпъкваха. Погледът му беше празен, студен и смущаващо трезвен.
— Здрасти — каза Лаймън; гласът му прозвуча плахо и пискливо.
— Здрасти — повтори баща му с още по-тънък гласец, като на уплашено момиченце.
Лаймън се огледа наоколо, като се питаше: Какво съм направил? Но в кухнята нямаше нищо нередно. Никакви пропуснати домакински задължения, никакви откраднати пари, никаква вода, налята в бутилката с водка, за да я разреди. Грешки, които бе допускал в миналото, но нямаше да допусне никога вече. Защо тогава баща му го гледаше така?
— Всичко наред ли е?
— Всичко наред ли е? — повтори отново баща му пискливо. После гласът му падна до обичайната си височина, до онзи познат гърлен тембър, до онзи зъл тон, с който той каза: — Не, не всичко е наред. Имам луд извратеняк за син, а това, момчето ми, май не е никак наред.
— За какво говориш?
Баща му извърна глава встрани, после сведе поглед към пода, сякаш там имаше нещо много интересно. Пясъчнорусата му коса беше оредяла на темето и отдолу се виждаше червеникава луничава кожа. Остаряваше, липсваше му живец. Но все още беше силен. И бърз. Силен и бърз.
— Какво, по дяволите, си правил с нещата на майка си? — попита той.
О, не. Пластмасовият леген под леглото. Как ли бе забелязал? Лаймън го гледаше онемял, докато изведнъж се сети: таблетките. Между старите дрехи имаше скрити шишенца с таблетки.
— Ти си едно болно перверзно дете, да ровиш из онези неща — каза баща му с нисък глас. — Гащи и сутиени, на майка ти гащите и сутиените.
— Не! — извика Лаймън. — Няма такова нещо, за бога, престани, моля те, просто престани!
В очите на баща му проблесна нещо като смътна надежда.
— А, така ли! А къде са? Ти си отмъкнал целия шибан леген, къде е той сега?
Легенът беше при Секира. Той нямаше как да му каже това, а не беше и достатъчно добър лъжец, за да измисли своевременно друго обяснение.
— Къде е? — изрева Кори, който вече си сваляше колана и навиваше дебелата ивица говежда кожа около юмрука си.