Лаймън погледна към вратата. Баща му забеляза това.
— О, дори не си и помисляй да бягаш.
Лаймън нямаше нужда да мисли, след като можеше да направи нещо по-добро. От мястото, където се намираше сега, щеше да мине през вратата много преди баща си. Кори беше бърз, но не чак толкова. Ако Лаймън се добереше до двора, щеше да е в безопасност.
Проблемът беше къде да отиде. Баща му беше трезвен, което означаваше, че ще го търси и накрая ще стигне до къщата на Пърсел, където се криеше Секира.
Лаймън престана да поглежда към вратата.
— Ще ми кажеш какво, по дяволите, си направил. — Кори млъкна, за да изплющи с колана по масата; звукът беше като от удар с камшик. — И гледай да е истината. Защото, ако ми кажеш една лъжа, дори само една, ще вадят трупа ти от океана. Ще те убия, без да ми мигне окото. Нищо че си ми син, ще те убия.
— Изгорих го.
Баща му замръзна на място. Наклони глава на една страна, като се взираше в лицето му, за да разбере дали лъже.
— Изгорил си го?
Лаймън кимна.
— Ти се будалкаш с мен.
— Не. Запалих го и го хвърлих в каменната кариера. Сложих вътре един камък, за да потъне и да не го виждам повече. Там е, някъде долу.
Баща му се намръщи, не знаеше дали да му вярва.
— Защо, по дяволите, го направи?
Лаймън се замисли какво да отговори. Какво би желал да чуе баща му. Докато се питаше, Кори пристъпи към него, убеден, че го е хванал в лъжа, и тогава той намери верния отговор:
— Защото само това беше останало от майка ми, а… абе майната ѝ.
Кори се спря. Свали ръката си и коланът увисна във въздуха.
— Така ли?
Лаймън закима яростно и по бузите му потекоха горещи сълзи.
— Остави ме при теб — прошепна той, като гледаше баща си в очите. — Така че да върви по дяволите! Ако открия още нещо нейно в къщата, ще изгоря и него.
Баща му се изсмя. Смехът излезе от гърлото му като лай.
— Я гледай ти! — каза той.
Лаймън видя, че баща му е повярвал на лъжата, и тогава разбра нещо, което му дойде като откровение: не е трудно да пробуташ една лъжа, стига да отговаря на онова, което чувстваш. А то може би е по-важно от истината.
— Дай ми нещо нейно — прошепна с треперещи устни той, — и само гледай как ще го изгоря.
В очите на Кори проблесна отвратителна гордост.
— Май ще излезе човек от теб в крайна сметка — промърмори той. — Виж ти, виж ти…
За момент Лаймън си помисли, че всичко е приключило. Не побягна, а каза лъжа, която мина, всичко беше наред.
И тогава баща му го удари през лицето с колана.
Първият удар беше толкова бърз и неочакван, че той дори не успя да вдигне ръка. Коланът изплющя върху бузата му и ожули носа му. В следващия миг вече беше приклекнал и закрил лицето си с ръце, а баща му отново замахна с колана, този път с токата напред, и го улучи по ухото и тила.
Лаймън падна на пода. Беше на някакви три стъпки от вратата, можеше да сграбчи бравата, да я отвори и да побегне, но… не би ѝ причинил това. Не. За нищо на света. Затова покри главата си с ръце и се сви на топка, като се опитваше да се смали, да се превърне в колкото може по-малка мишена, и остана на място, за да си понесе боя. Ударите се сипеха главно по гърба и по задника му и още един-два по главата, които ръцете му до голяма степен поеха.
Накрая Кори захвърли колана на пода до сина си. Чу се отварянето на вратата на хладилника и изпукването на капачето, последвано от изсъскването на бирата.
— Ще стане човек от теб — каза той като горд баща, с изненада видял как синът му вкарва гол на училищния шампионат. — Но никога повече не ми дръж такъв тон. Ако ще гориш парцалите на оная кучка, аз ще ти подам кибрита. С радост ще го направя. Но внимавай как се обръщаш към баща си, момче. Много внимавай.
Входната врата се отвори и затвори и по дъските на верандата изстъргаха краката на стола, върху който баща му се настани с бирата си, като си мърмореше нещо за таблетките, колко му трябвали точно сега.
С това всичко приключи. Носът на Лаймън кървеше, гърбът го болеше от ударите с колана, ухото му пулсираше, но всичко бе приключило. Той не побягна и Секира щеше да е в безопасност тази нощ.
36
На Изриъл му трябваха около два часа, за да подреди къщата, доколкото изобщо бе възможно. Движеше се вдървено, болки пронизваха тялото му, а съзнанието му беше парализирано от шока.
Нямало работна група.
Никой освен Салазар не знаел нищо за това, което той се опитваше да постигне на този остров.
„Аз ще оправя нещата“, беше му казала тя.
Да бе, какво по-лесно от това.