А днес той бе излъгал Дар, гледайки я в очите.
Остави торбата на масата, извади различните шишенца и превръзки и подреди всичко срещу Секира. Тъмните ѝ очи регистрираха появяването на всеки предмет. Когато той сложи на масата и рестото, тя бутна банкнотите обратно към него.
— Задръж ги.
— Не, това не са мои пари — каза сопнато Лаймън; тонът му не остана незабелязан.
— Можеш да ги задържиш — каза тя. — Те не ме интересуват. — Потупа възглавницата на канапето, под която бяха скрити останалите банкноти, някои от тях слепени една с друга от засъхнала кръв. — Тези също.
— Не ги искам! — Той се дръпна назад, пъхна ръце в джобовете си и закрачи нервно из стаята. Краката му бяха подгизнали, любимите му маратонки „Саломон“ жвакаха, а той не спираше да си мисли как ли биха се развили нещата, ако се бе забавил още малко. Може би все пак щеше да успее да прегази, но щеше да е трудно и рисковано, особено с торбата в ръце. Ако ли пък приливът се вдигнеше още малко, щеше да остане на острова и или да се моли на някого да го откара с лодката си, или да изчака завръщането на баща си и неизбежния бой след това.
А можеше и някоя вълна да го отнесе от скалите и морето да го погълне — едно изгубено дете, обречено на забрава, сякаш никога не е съществувало.
И защо? Заради нея? Та той дори не я познаваше. Може би наистина беше убийца. Укриваше се, а имаше и адски много скрити пари. Това не беше нещо, което вършеха порядъчните хора. Зад него Секира се размърда на канапето и се залови да почиства стъпалото си мълчаливо и методично.
Чу гласа ѝ:
— Благодаря ти, Лай-мен.
— Лаймън — излая той, спуснал ръце до хълбоците си със стиснати юмруци. — Името ми е Лаймън, не Лай-мен, но ти ме превърна в лъжец. Лъжа всички и винаги, понеже отказваш да ми кажеш истината. Бяха убити хора, една жена се е удавила, видях лицето ѝ, трупа ѝ, а ти знаеш какво се е случило, но не искаш да ми обясниш.
Той не бе имал намерение да каже нищо от това, още по-малко да го извика, но към края на тирадата си почти крещеше, мускулите на тялото му бяха стегнати, всичко в него трепереше — от стиснатите юмруци до шията, а очите му се бяха напълнили със сълзи. Мразеше сълзите и ги изтри с юмрук.
Секира каза:
— Удавена.
Само тази едничка дума.
— Да! Видях я, трябваше да погледна лицето ѝ, беше ужасно. Но останалите хора са били убити, наоколо гъмжи от полиция, а аз ги излъгах, лъгах всички наред, баща ми ме преби, защото се опитвах да му попреча да те открие, отидох за лекарства и наговорих още лъжи, а ти отказваш да ми кажеш дори тъпото си име, по дяволите! Можех сериозно да загазя, можеше да ме арестуват, а ти… ти да умреш!
— Ти си видял жената?
— Само това ли те интересува?
— Кажи ми за нея. Веднага!
Настойчивостта ѝ го ужаси.
— Беше по бански и плаваше във водата точно под нас, ние работехме, аз и други момчета, на верандата на една къща, и едното ме дразнеше и щяхме да се сбием, и…
— Как изглеждаше тя?
Той понечи да отговори, но не можа. Секира го наблюдаваше с поглед, какъвто не бе виждал у никого досега — сякаш той притежаваше някаква огромна, ужасна свръхсила.
— Лай-мен…
— Като теб — успя да каже той. — Приличаше на теб.
И тогава тя заплака.
Плачеше почти без да издава звук, като животинче, свито на топка. Придърпа раненото си стъпало по протритата възглавница на канапето и по нея останаха следи от прясна кръв, но тя не забеляза. Приличаше на малко момиченце, беше му страшно да я гледа.
Приближи се до нея. Не знаеше какво да направи, за да ѝ помогне. Да я прегърне? Не. Тя не обичаше да я докосват. Но плачеше толкова жално, в очите ѝ имаше толкова болка и беше сама в тази стара къща, ако не се броеше Лаймън Ранкин, който току-що ѝ бе крещял и я бе ругал, и се бе държал също като баща си, най-лошия човек на света.
Посегна много предпазливо и я улови за ръката. Отначало Секира не реагира на докосването, но и не дръпна ръката си и след няколко секунди той я стисна в своята и продължи да я стиска все по-силно и по-силно, докато тялото ѝ се разтърсваше от хлипове.
— Съжалявам — прошепна Лаймън, но тя не отговори.
Не можеше да прецени колко време плака тя. Не ѝ каза нищо повече, но остана при нея, до канапето, като държеше ръката ѝ. Никога преди не бе виждал човек да плаче така, толкова горчиво и толкова дълго; само той го бе правил. В първите седмици след като майка му ги напусна, през най-тежките нощи, прекарани е баща му, Лаймън бе плакал по-дълго и безутешно, отколкото бе мислил, че е възможно.