Както Секира сега.
Тогава никой не бе държал ръката му. Той не знаеше дали това ѝ помага, но си каза, че сигурно е по-добре от нищо. В онези нощи така му се искаше да има до себе си някого, който да го улови за ръката.
Когато сълзите най-после престанаха, тя притихна, все още свита на топка; изглеждаше едва ли не по-дребна от него. Тъмните ѝ блестящи очи бяха вперени в стената, но едва ли виждаха нещо. Лаймън се запита какво ли си представя. Или кого. Искаше да я попита, но се възпря. Тя нямаше да му каже. Никога нямаше да му каже дума за каквото и да било, затова той се чувстваше толкова ужасно да лъже заради нея. Беше съучастник в престъпление, което не разбираше.
Тъкмо се канеше да ѝ каже това, да обясни гнева си, когато тя вдигна глава от възглавницата на канапето и каза:
— Това е сестра ми.
41
Тя му разказа всичко, което бе пожелал да знае, и когато свърши, му се искаше да не е чул нищо от разказа ѝ.
Удавилото се момиче било по-малката ѝ сестра, държана от лоши мъже. На Лаймън не му хареса думата държана.
— Като пленница? Заложница?
— Нещо такова, да. — Очите ѝ вече бяха сухи, но погледът ѝ оставаше все така отнесен.
По някаква причина Лаймън беше сигурен, че тя няма да заплаче отново. Поне не пред него.
— Отвлекли ли са я? — попита той.
Забеляза в очите ѝ моментно колебание, сякаш си припомняше, че има насреща си дете. Познаваше този поглед, беше го виждал у хората, когато разпитваше за майка си. Мразеше го, защото означаваше, че няма да му кажат истината.
— Не е честно да искаш помощта ми, а да не ми обясниш какво е станало.
Секира мисли дълго и накрая каза:
— Ще покажа.
— Ще покажеш?
Тя се изправи. Опита се да стъпи на болния си крак, направи гримаса и му подаде ръка. След един кратък миг той я пое. Сигурен беше, че ще я придружи до входа. Вместо това тя го поведе надясно по коридора и дръпна резето на вратата, която водеше към мазето.
Той мразеше мазето в къщата на Дуейн Пърсел. Вонеше на стари мокри камъни и му създаваше усещането, че се спуска в кладенец. Един-два пъти се бе престрашавал да слезе долу, веднъж просто за да огледа, а втория път — в търсене на кофа и парцали, за да почисти горе. Не откри кой знае какво, а вратата се затръшна зад гърба му и го стресна така, че той побягна към светлината като малко дете.
Сега последва Секира през същата тази врата и надолу в тъмното.
Стълбището миришеше на влага и плесен, а шумът на морето извираше някъде отвътре, сякаш къщата щеше да се изплъзне от основите си и да потъне, но този път Лаймън не беше толкова уплашен, понеже не беше сам.
На една лавица в основата на стълбището имаше електрическо фенерче. Тя протегна ръка, сякаш знаеше точно къде ще го напипа. Той се изненада, че изобщо е слизала дотук, камо ли да остане достатъчно дълго в това влажно помещение, за да научи къде има фенерче.
То светеше слабо, батериите му бяха почти напълно изтощени и не можеше да освети отдалечените ъгли на мазето. Не се виждаше нищо освен каменен под и няколко стари тенекии с боя. Доколкото Лаймън знаеше, единственото нещо, направено по поддръжката на четирите изоставени къщи, сега собственост на Стърлинг Пайк, беше листът шперплат, е който той и баща му бяха покрили вратата на тази къща. Останалите се разпадаха, а ако Стърлинг изобщо имаше интерес да ги запази, с нищо не го бе показал. Лаймън се питаше какво ли толкова изчаква да се случи и защо изобщо са му притрябвали тези жалки стари постройки.
Секира го отведе до дъното на помещението. Там нямаше нищо. Мухлясала черга с древни петна от туби с бензин и моторно масло на пода, някакви стари рафтове на отсрещната стена с натрупани по тях вехтории — отдавна неползвани инструменти, повредени домакински уреди и разни такива неща, които отдавна трябваше да са изхвърлени на бунището.
Тя обаче не стигна чак до рафтовете. Заобиколи някаква стара прахосмукачка на колелца, наведе се и повдигна покритата с лекета стара черга.
— Но какво…? — Лаймън не довърши въпроса си, защото изпод чергата се показа стоманен капак, монтиран в пода.
Всичко останало в мазето беше недодялано, каменните плочи на пода бяха поставени неравно, нащърбени по краищата или напукани, само около металния капак ръбовете им бяха идеално прави и пасваха плътно от всички страни. Самият капак беше от небоядисан лист стомана, тежък на вид, с размери половин на един метър и кръгла халка, която лежеше във вдлъбнатина в повърхността му. Той видя как Секира я дръпна и халката се изправи нагоре; служеше за дръжка.