Видя усилието, изписано на лицето ѝ, докато се опитваше да повдигне капака, но не ѝ се притече на помощ. По гръбнака му премина ледена тръпка, представи си как отдолу изскача някакво отвратително чудовище с остри зъби и дълги нокти.
Изпод капака нахлу само чист въздух с миризма на море. Лаймън чу отново характерния грохот, който сякаш се разнасяше от къщата на Пърсел, но този път беше много по-силен и отчетлив. В мъждивата светлина едва различи каменните стъпала, които водеха някъде още по-надолу. Към друго мазе?
— Какво е това? — попита Лаймън. Гласът му отекваше между голите каменни стени, по-силен и висок и по-уплашен, отколкото му бе приятно да го чува.
— Трябва да покажа — каза Секира с такъв умолителен, едва ли не отчаян тон, че Лаймън забрави всичките си възражения.
И когато тя тръгна надолу, той я последва. Слязоха седем стъпала, преди тя да намери ново фенерче. Лаймън броеше наум всяко стъпало. Беше затаил дъх, макар сам да не знаеше защо. Долу миришеше на свежо и чисто. Усещаше се прохладата от разбиващите се вълни. В основата на стълбището проникваше слаба дневна светлина. Къщата беше буквално свързана с морето.
Секира стигна до подножието на стълбището, вдигна високо фенерчето, за да освети пространството наоколо, и затаеният дъх на Лаймън се разтопи в дробовете му като буца лед, стисната в юмрук.
Намираха се в помещение, което беше празно, ако не се брояха походните легла, общо шест, наблъскани плътно едно до друго като в едновремешните казарми от филмите за войната. Върху рамките на леглата беше опънат масленозелен брезент, на някои имаше и одеяла е неизвестен първоначален цвят, отдавна преминал в мръсносиво. В отсрещния край на помещението имаше още някакво стълбище. С железен парапет, закрепен с болтове за каменната стена. В камъка бяха завити и няколко метални халки; от две висяха къси тежки вериги. Подът и леглата бяха покрити е различни петна. Едно от петната беше с цвят на червена блажна боя, с каквато се боядисват хамбари, и покриваше по-голямата част от брезента.
Човек не губи невинността си в един миг, но усещането е такова.
Лаймън каза:
— Двете със сестра ти сте били държани тук.
Това не беше въпрос.
В погледа на Секира се четеше печал.
— Да — кимна тя. — Отдавна. Твоята къща беше празна тогава.
Той се опита да си представи как би се чувствал, държан на такова място.
— Колко време?
— Не много — каза тихо. — Това беше… — Спря се, търсейки подходящата дума; шумът на прибоя не спираше да се чува, глухият тътен на разбиваща се вълна се редуваше с клокоченето на оттичаща се вода.
— Затвор — подсказа Лаймън.
— Не — поклати глава тя, но после кимна: — Да, беше затвор. Но аз не бях дълго тук. Водиха ме и на други места.
Лаймън дъвчеше замислено долната си устна.
— Заедно с нея ли бяхте? — попита тихо той.
— Понякога. Понякога на различни места.
— С едни и същи мъже ли?
— Невинаги. — Тя наклони глава на една страна и лицето ѝ помръкна. — О, да. С едни и същи. Различни лица, но мъжете не бяха различни.
Лаймън разбра какво има предвид. Само като започна да си го представя, усети как стомахът му се свива на топка. Не искаше да си представя твърде много. Баща му не пропускаше ден да не спомене пред него „онази курва, майка ти“. Вчера едва не се бе сбил с Евън Морис заради същата дума. Той разбираше значението ѝ, долавяше омразата и язвителността, в която бе обвита. И страха. В нея винаги се съдържаше известен страх, казваше си, макар да не разбираше това толкова добре, колкото останалото. Знаеше само, че когато баща му наричаше майка му курва, изглеждаше по-дребен и унизен от думата, не майка му. Докато Евън му говореше за нея и го пръскаше с водоструйката, на лицето му се появяваше нещо, което го доближаваше до баща му, нещо ужасяващо. Жестокост — да, определено, но също и страх. Те се подиграваха на една жена, защото се страхуваха от нея — или от нещо в тях самите — и се опитваха да прикрият слабостта си с низост.
Как да обясни на Секира, че я разбира? Нямаше как. Беше дете, а тя не вярваше, че едно дете ще я разбере. Може би и Лаймън не проумяваше всичко, но какво пък, самият той не желаеше да го осъзнае докрай. Искаше само да ѝ покаже, че е разбрал достатъчно.
— Те са ти причинили болка — каза той, подбирайки внимателно думите със съзнанието, че има и други, които биха били подходящи, но те бяха по-лоши и по-опасни думи. В крайна сметка болка стигаше.
— Тук ли намери брадвата? — попита я той.
— Да. На пода.