— Някой я е използвал върху това — каза той. — Острието е нащърбено.
Тя приклекна до него, опипа веригата с върха на пръстите си и той видя ужаса на лицето ѝ, когато проумя случилото се. Веригата беше удряна многократно, с голяма сила, но не беше поддала.
— Безуспешно — каза той.
— Да.
Докосването на веригата му беше противно, изпълваше го с ужас. Пусна я на пода — тя издрънча върху камъка като торбичка с монети — и се дръпна крачка назад. Посочи надолу по стълбите към мокрия чакъл и подмамващата пяна от прибоя.
— Оттук ли мина, за да влезеш?
— Да. При отлив е лесно. При прилив — тя погледна стъпалата си… — не е лесно.
— Дошла си от лодката — каза той. — От онази, голямата.
— Да.
Той трябваше да я погледне в очите, преди да зададе следващия си въпрос.
— Ти ли уби онези мъже?
— Не — каза тя без сянка на колебание. Без да отмести поглед встрани. — Не аз. Но те бяха лоши хора.
Поредната вълна връхлетя брега. Бууум! После се оттегли. Финиш. Лаймън притвори очи и вдиша аромата на чиста океанска вода, който вълната остави след себе си. Тя го докосна по бузата и отметна косата от челото му.
— Съжалявам, Лай-мен.
— И аз.
— Ти само помагаш — каза тя. — Толкова си мил. Ще станеш добър човек.
Последното изречение беше нещото, което Лаймън бе желал да чуе, имаше нужда да го чуе, за да се убеди, че тя не вижда в него нищо от онази душевна проказа, която е видяла в мъжете, водили я на места като това. Много нощи бе лежал буден, питайки се дали онова, което е съсипало баща му, се предава по наследство, дали същата жестокост и егоизъм — присъщата лошотия на баща му — са се предали и на него, дали не изчакват да го превземат изцяло, да го разложат отвътре, да го направят пленник на собствената му кръв, безпомощен срещу злото.
Ще станеш добър човек.
Той стисна по-силно ръката ѝ.
Когато се върнаха горе, и двамата сякаш не знаеха какво да кажат. Усилието от изкачването по стълбите я бе изтощило и тя се отпусна на канапето. Той я погледа малко, после отиде до старата, разнебитена салонна масичка в другия край на стаята и извади двете бутилки оранжада от торбата с покупките. Отвори ги, вслушвайки се в тихото изпукване на уплътнението и изсъскването на газа.
Подаде ѝ едната, а тя потупа с длан захабената възглавница на канапето до себе си.
— Седни.
Лаймън седна и отпи от оранжадата си.
— Помага — каза той. — Донякъде.
Тя не отговори, но също отпи от своята и двамата останаха да седят мълчаливо; Лаймън знаеше, че мислите ѝ са объркани, но поне не беше сама.
Както бе казал за оранжадата, и присъствието му ѝ помагаше донякъде.
42
Всичко можеше да се развие различно, ако не беше бурята.
Тя започна по обед, зададе се откъм континента, прекоси залива и се стовари върху първия остров по пътя си — Салвейшън Пойнт, после продължи към пролива, над вълнолома от каменни плочи, вече напълно погълнат от разгневеното море. Най-напред удари западния бряг на Литъл Херинг, връхлитайки на вълни, като добре пресметната въздушна атака.
Бурята издебна изотзад къщата на Дуейн Пърсел на североизточния бряг, така че Лаймън и Секира не забелязаха светкавиците, възвестяващи прииждащия атмосферен фронт. Бяха видели промяната в небето, в цвета на облаците, който от белезникав стана металносив, после лилаво-черен като синина от удар — цвят, който Лаймън познаваше твърде добре. Почувстваха резкия спад на налягането, начина, по който въздухът започна да се разрежда; усетиха прокрадващия се хлад като подухване изпод недобре уплътнена врата през зимата.
Но не видяха светкавиците. Лаймън не мислеше за бурята. Съзнанието му все още беше заето да смила ужаса, който видя в онова мазе, а и знаеше, че баща му трябва да е на работа до четири часа на Салвейшън Пойнт, после щеше да се отбие при Дар за една-две бири на място и един-два стека за вкъщи, да се натовари на лодката и да подкара през пролива.
С други думи, имаше предостатъчно време.
Освен това бурята беше добър повод за отвличане на вниманието от всичко останало; Секира започна да рисува облаците. Лаймън си държеше скицник и молив в къщата на Пърсел, за да се занимава, докато се крие от баща си, и сега тя ги взе и без да каже дума, се залови да рисува. С един нищо и никакъв молив полагаше светлосенки така, че пред очите на Лаймън оживяваха цяла палитра цветове. Всичките бяха нюанси на сивото, разбира се, но много различни един от друг. Придаваха на облаците толкова реалистична текстура и той си ги представи пухкави и меки на пипане. Искаше да попита кой я е научил да рисува така, но се боеше, че може да е сестра ѝ и отново да я обземе печал. Докато рисуваше, тя изглеждаше изцяло освободена от земното си присъствие, сякаш духът ѝ бе излетял през прозореца и се рееше из облаците като някоя от чайките, чийто полет пресъздаваше с такава лекота.