Само че светът не беше това, което му се искаше. Вече не, поне за него. Той изключи телефона, остави го в кабината заедно с бейзболната си шапка, после слезе от моторницата и тръгна към бакалията на Дар.
Хората излизаха от нея тичешком, за да изпреварят бурята. Твърде късно. Той влезе подгизнал и зачака Дар да маркира покупките на жената пред касата. Задържа ѝ вратата, за да излезе, видя я как наведе глава и вдигна качулката на якето си. Забеляза, че му хвърли познатия подозрителен поглед.
В магазина останаха само той и Дар.
Тя го погледна, оцени пораженията от побоя и каза:
— По-зле е, когато те предупреждавам, нали? Може би, ако си бях мълчала, щеше да идеш някъде другаде. Но щом ти казах, че те чакат, това реши нещата.
— Не беше така.
— Хайде бе.
— Имаш от онези телефони за временно ползване, нали?
— Еднократните?
— Викай им, както искаш. Може ли да си купя такъв?
Тя свали един телефон от лавицата зад тезгяха. На вид беше същият като онзи, който му бе дала Салазар.
— Виждала ли си днес Стърлинг на острова? — попита Изриъл, докато Дар маркираше покупката му и той ѝ подаваше картата си.
— Не съм.
— А Кори Ранкин? Знаеш ли къде работи сега?
Тя се спря и го изгледа с любопитство.
— За какво ти е притрябвал Кори?
— Искам да говоря с него.
— И той ли беше с онези в къщата ти?
— Не. Не се тревожи за това.
Тя постави телефона в найлонова торбичка.
— Прекалено зает е да бие детето си, за да посегне на мъж, предполагам.
— Какво каза?
— Беше тук преди по-малко от двайсет минути и аз едва не го застрелях. Лаймън е добро дете, докато баща му е абсолютен негодник. Лаймън дойде тук целият насинен, за да си купи лекарства, и аз трябваше да повикам някого. Но кого да повикам? Стърлинг? — Тя изсумтя презрително. — Кори е в малкия джоб на Стърлинг, както и половината остров. Нещата тук не са същите като едно време, Изриъл. Понякога си мисля, че трябва да се махна.
— И къде ще отидеш?
— Там е работата, че не знам. А има и нещо друго… — Тя му се усмихна мрачно. — Нямам намерение да се оставя на когото и да било да ме прогони от моя остров.
— Познато чувство.
— А гледай сега какво стана. Аз поне нямам твоя сприхав характер. Търпя повече. Но да пукна, ако ми е приятно. Стърлинг се отнася към това място, сякаш е негово, купува имоти само за да ги гледа как се рушат. Не познавам друг човек, на когото му доставя удоволствие да живее в гробище.
Ако Карузо — тоест Джеймс Робърт Найт — беше прав, мястото едва ли щеше да остане гробище още дълго време.
— Къде мога да открия Кори? — попита Изриъл.
Дар въздъхна и му подаде телефона.
— Отиваше си вкъщи, предполагам. Навалял го дъждът на работа и мина оттук да си вземе бирата.
— Благодаря. — Изриъл пое телефона от ръката ѝ. — Това нещо заредено ли е, или ще трябва да го заредя, преди да мога да го ползвам?
— Има все някакъв заряд, предполагам. Но не знам колко. — Тя го огледа преценяващо. — Какво общо имаш ти с едно краставо куче като Кори Ранкин?
— Само да разменим няколко думи.
— Хм. Имай предвид, че няколко разменени думи с такъв като него може да го накарат да удря надолу, не нагоре.
— Как да разбирам това?
— Не създавай неприятности на момчето. Аз имам слабост към децата на мерзавците на този остров. И ти го знаеш.
Да, знаеше го.
— Давам на Кори възможност да се спаси — каза Изриъл. — Ако е умен, ще се възползва.
Но докато го казваше, усещаше тежестта на завитите в изолирбанд монети в единия си джоб и на пълния с чакъл маркуч в другия.
— И аз ти дадох възможност вчера, но ти не се възползва — сопна се Дар.
Той кимна, за да ѝ покаже, че я е разбрал, и каза:
— Искам да те помоля за една услуга.
Тя зачака.
— Би ли ми заела лодката си за следобеда?
Дар имаше шестметрова лодка с покрита кабина и извънбордов двигател — малък, но надежден съд, който ползваше, за да стигне до континента. Беше боядисана в кървавочервено с бели акценти. Всички на острова познаваха тази лодка.
— Предполагам, че няма да ми кажеш за какво ти е.
— Ще ти кажа. Трябва ми, защото хората на този остров мислят за мен неща, които не са верни, и използват юмруци, ритници и бейзболни бухалки, за да ми го кажат. Времето е лошо, морето е бурно, а след вчера няма да е много забавно да греба с моята лодчица. Всичко ме боли, Дар. Иначе нямаше да те моля.
Тя погледна към стената над рамото му. Мина доста време и тъкмо когато той реши, че ще му откаже, Дар бръкна под тезгяха и извади ключ, вързан за гумен ключодържател с формата на шамандура. Подхвърли му го.