— Благодаря ти — каза той със задавен глас.
Дар беше единствената, от която можеше да поиска услуга и да знае, че ще откликне. Единственото останало на острова човешко същество, което изобщо би чуло молбата му.
— Ти беше добро дете — каза тя. — Това беше отдавна, но човек винаги може да се надява да ти е останало нещичко оттогава, нали разбираш? Доброто в едно добро дете никога не се губи напълно. Или поне не може да му бъде отнето със сила. Защото децата нямат власт на този свят, а това е едно от най-жестоките неща, които съм констатирала за него.
— Благодаря ти — повтори той, защото не се сещаше какво друго да каже.
— Няма проблем. Гледай само да не ми сцепиш лодката.
Вратата на бакалията се отвори и вътре влязоха трима старци, които тътреха крака и мърмореха нещо за времето. Дар хвърли към Изриъл предупредителен поглед, после тръгна към бара, за да обслужи клиентите си.
Той вдигна качулката на якето си и излезе навън, под дъжда.
44
Лятната буря бе връхлетяла с леден вятър и водата в тесния пролив между Салвейшън Пойнт и Литъл Херинг клокочеше гневно. Това забави завръщането на Кори у дома и усили яростта му.
Лаймън беше отишъл на острова. Беше извършил единственото нещо, което му бе казано да не върши.
Сякаш Кори си нямаше достатъчно други грижи. А какво ли означаваше онази тъпотия с чорапите, на които пишело нещо за вино? Кори щеше да разбере какво му е било толкова смешно на малкото тарикатче. Как ли прекарваше дните си това нахакано копеленце? Къде ли скитосваше?
Дано, за негово добро, да го завареше вкъщи. Със задник, залепнал за кухненския стол.
Но Лаймън го нямаше в кухнята. И изобщо в къщата.
Кори бръкна в хладилника за бира, намери само три кена и се сети за двата стека, които бе пуснал на пода при Дар. Мамка му. Лаймън беше виновен. Сега имаше само три бири, с които да запълни дългата нощ след тежък работен ден, и всичко това заради един хлапак, който не знаеше какво е уважение, точно както и майка му.
Ще му го кажа два пъти. О, и как само ще му го кажа!
Но къде, по дяволите, се беше дянал? Нощ след нощ се измъкваше и запрашваше нанякъде, а Кори обикновено не беше в настроение да го търси. Сега обаче се задаваше буря. Плющеше дъжд, надигаше се ураганен вятър, къде ли щеше да се скрие това лайно? На острова имаше само четири къщи, две от които щяха да се превърнат в купчина трески при един силен вятър. Къщата на Дуейн Пърсел се държеше, но тя беше добре уплътнена.
Кори излезе на верандата и огледа двора, вдигнал бирата до устата си.
Но нямаше нищо освен скали и вода, както винаги на това прокълнато от Бог място. И чайки, разбира се. Дори в бурята тези проклети чайки си бяха там, крещяха, рееха се в небето, спускаха се надолу и пак се издигаха, и пак крещяха. На Кори му се искаше да ги запука с ловната пушка, да прочисти небето от тези твари. Проследи с поглед ятото, прицелвайки се мислено, видя го как се издига, после се спуска…
И видя отворения прозорец на къщата на Дуейн Пърсел. Беше открехнат навън, така че крилото изпъкваше леко от фасадата, едва забележимо през горните клони на една изсъхнала ела. Ако не бяха чайките и вятърът, който разлюля клоните, може би нямаше да го види.
Но го видя.
45
Лаймън притваряше крилото на прозореца, за да не навява вятърът дъжд в стаята, когато баща му откърти с един ритник листа шперплат. Лаймън беше с гръб към вратата и за момент, за една блажена част от секундата, си помисли, че вятърът е съборил шперплата. После чу гласа на баща си:
— Ах ти, подлец мръсен…
Извърна се светкавично от прозореца и погледна първо към баща си, после към Секира… не, огледа се за нея, но я нямаше.
Тя бе побягнала със скорост, на която той не вярваше, че е способна, а когато я зърна, разбра, че това ѝ е струвало значителна болка. Пълзеше като огромно насекомо по пода и стъпалата ѝ бяха последното, което видя, преди да се скрие в мрака на коридора. И да го изостави. Сам с гнева на баща му. Също като майка му навремето.
За момент го заболя от предателството ѝ, но после вдигна поглед към баща си, видя присвитите му жестоки очи, потънали дълбоко в орбитите над провисналите от бирата подпухнали бузи, и си каза: Браво, Секира. Скрий се, не се показвай.
Защото той много пъти бе виждал баща си, обзет от ярост, но този път не беше като другите. Този път нямаше да се размине само с шамари. Лаймън вече го знаеше.