— Откога влизаш с взлом в чужди къщи? — Кори говореше тихо, без да заваля думите, и това подплаши Лаймън повече от всичко друго. Той с ужас осъзна, че баща му е трезвен.
Това беше много лошо. Пиян, той беше зъл и противен, но трезвен? Лаймън не го бе виждал често толкова гневен. За разлика от майка му. Той си спомняше онези нощи, когато тя бе отваряла вратата и му бе казвала да бяга.
— Попитах те нещо.
Зад гърба му небето бе станало черно, а до залеза имаше още много време; беше като насинено око, първо сиво, после лилаво-черно, сякаш беше паднала нощ. Къщата се тресеше от поривите на вятъра. Дъждът плющеше по керемидите и нахлуваше вътре, защото Кори бе отпрал шперплата като лейкопласт от рана.
— От няколко седмици — отвърна шепнешком Лаймън.
Нямаше да спечели нищо, ако излъжеше. Единственото, за което си струваше да лъже, беше жената, изчезнала като на магия от канапето. С усилие на волята се застави да не поглежда вдясно, към коридора, в който се криеше тя.
— От няколко седмици — повтори като ехо Кори и направи крачка навътре. — Бягаш от дома ми, криеш се в къщата на умрял и имаш наглостта да ходиш при Дар да ѝ дрънкаш небивалици. Чувам, че с дъртата вещица яко сте се забавлявали за моя сметка. Шегички за вино, а? Купил си някакви смешни чорапи даже. За теб аз съм посмешище, така ли? Къде ти отидоха шегичките, синко? Кажи ми една, целият съм слух.
Докато говореше, Кори се огледа наоколо и забеляза храната върху кухненския плот и торбата с покупките. Замръзна, когато видя и пластмасовия леген с женски дрехи.
— Изгорил си го, викаш. Мръсен лъжец!
Когато се извърна отново към Лаймън, на лицето му бе изписано изражение на вълк, готов да се нахвърли върху плячката си. Тръгна към него с бавна, отмерена крачка и с налудничав блясък в очите.
— Значи идваш тук да се обличаш като жена, а? Толкова ти липсва мама, че не намираш добра дума за баща си, дето ти е дал живот. Онази кучка ни напусна, или си забравил? Но ти си я искаш, а за теб аз съм само посмешище.
Лаймън направи крачка вляво, към кухнята, и баща му тръгна натам, за да му прегради пътя. Бяха на метър един от друг и Кори се движеше уверено, защото беше трезвен. Лаймън беше бърз, но бе успявал да надбяга баща си само когато той беше пиян. А сега той идваше към него, преграждаше му пътя за бягство към кухнята, докато старата салонна масичка беше преграда към входната врата, което означаваше само една възможна посока — вдясно. Но той не искаше да бяга натам, където беше Секира.
Кори Ранкин направи още една крачка напред, вече с вдигнати юмруци. През зейналата дупка проблесна мълния, която приличаше на ярък знак за авариен изход. Лаймън трябваше да действа бързо. По-бързо откогато и да било през живота си.
— Ела тук! — каза баща му.
Лаймън побягна.
Знаеше, че не може да прескочи масичката, беше твърде дълга за един скок, затова се метна върху нея, за да я използва като трамплин, от който да се хвърли към дупката. Озовеше ли се навън, щеше лесно да надбяга баща си. Просто трябваше да мине през тази зееща дупка.
Стъпи върху масичката, оттласна се с крак, чу как едно от старите дървени крачета изпука под тежестта му и полетя напред като отчаян състезател по бягане с препятствия.
Кори го улови във въздуха, като го сграбчи с едната ръка за тениската, а с другата — за дъното на панталона. Набраната от Лаймън скорост го накара да залитне, но той не го изтърва. Завъртя се на място и за един странно блажен миг на Лаймън му се стори, че отново е мъничък и с баща му си играят на самолет. Кори никога не го бе изпускал в тези игри, докато беше малко дете.
Но днес го хвърли.
Лаймън прелетя във въздуха над строшената салонна масичка и канапето и се блъсна в стената. От удара на тялото му в гипсокартона зейна дупка, от която се посипаха гипс и прахоляк; въздухът излезе със свистене от дробовете му и от главата до петите го прониза остра болка. Той падна на пода в сгърчена, задавена купчина.
— Ти ме накара да го направя — каза баща му. — Защо, дяволите да те вземат? Реши, че всичко е на майтап, така ли? Ама май сега вече не мислиш така, а?
Пристъпи към Лаймън, чу се звук от кожен колан, изнизван от памучни гайки, и дрънчене на метална тока. Лаймън се сви на кълбо и закри главата си с ръце. Позната поза. После токата на колана дрънна по пода. Той изпита временно облекчение: Май ще ми се размине. Съвестно му е, че ме запрати в стената, затова приключи за днес, няма да ме бие повече.
Когато надникна между пръстите си, видя, че баща му е коленичил до строшената салонна масичка и се мъчи да откърти един от краката ѝ. Не беше пуснал колана, защото е приключил с боя; беше се отказал от него, защото не бе достатъчно жестоко като оръжие.