Лаймън затвори очи, закри ги с ръце, като се опитваше да се свие на малка, корава топчица, да се подготви за болката, и тогава в съзнанието му за пръв път се прокрадна парализиращата мисъл: Той може да ме убие, наистина може да ме убие. Чу изпращяването на дървото, когато баща му откърти крака на масичката, чу трите тежки стъпки, докато той прекосяваше стаята, и трясъка на гръмотевицата, която разцепи небесата.
При първия удар извика от болка, примесена с облекчение. Облекчение, защото ударът не беше от дърво върху кост, а по-скоро тежък, несръчен опит за ритник в краката му. Не, не беше ритник. Нещо тежко бе паднало върху краката му и остана там неподвижно.
Той свали длан от лицето си, надигна глава и видя баща си, легнал безжизнено отгоре му, а над него се беше надвесила тя с брадвата в ръка.
46
Лаймън се оттласна назад, към ъгъла на стаята, за да се измъкне изпод баща си, който не помръдваше. Когато блесна поредната светкавица, видя кръвта, която капеше от скалпа му; едри червени капки падаха тежко по протритите дъски на пода. Първата му мисъл, кристално ясна в безумието си, бе: А толкова труд положих да почистя.
После погледна към Секира.
Тя стоеше втренчена в Кори и на лицето ѝ беше изписана смесица от ужас и омраза.
— Той е лош човек — каза тя. Ръката ѝ с брадвата беше отпусната до крака ѝ.
Кори Ранкин беше на пода и нямаше да се изправи скоро. Ако се съдеше по струята кръв, която шуртеше от тила му, може би никога.
Секира за пръв път погледна Лаймън; безумното изражение на лицето ѝ контрастираше с неподвижността на тялото ѝ.
— Баща ти? — попита невярващо тя. — Това е баща ти?
— Да.
— Той е много лош човек. Трябва да го знаеш.
— Знам го — прошепна Лаймън, но погледът му беше напрегнат; отново извърна глава към баща си и видя кръвта. Откъде се бе взела толкова много кръв за толкова кратко време? Зави му се свят и той залитна напред, като си мислеше, че ще повърне. Задави се, тялото му се сгърчи в спазъм и нова силна болка прониза рамото му. Видя още кръв, този път на пода пред себе си, и си даде сметка, че капе от носа му.
Секира каза с глас, който беше тих, но някак по-зловещ от бушуващата буря:
— Не мърдай. Дай да видя.
Тя прекрачи тялото на Кори Ранкин, сякаш изобщо го нямаше, пусна брадвата на пода и пристъпи към Лаймън. Коленичи, косата ѝ бръсна бузата му и се обагри в червено от кръвта му. Докосна лицето му, после тила, прекара ръка по гръбнака и раменете му, като опипваше навсякъде с нежни, но силни, уверени пръсти.
— Нищо счупено. Голям късмет — каза накрая тя, стана и се дръпна встрани.
Той отново можеше да вижда баща си, рухнал на пода, дясната му буза притисната към дъските, устните му издадени напред, сякаш за да подсвирне. Кръвта вече бе образувала голяма локва около главата му. Дъждът нахлуваше на талази и заливаше дюшемето, а къщата се тресеше от вятъра. От лятната жега нямаше и следа. Бурята беше донесла леден въздух.
Лаймън се надигна, извърна глава и замръзна — този път не от болка, а от вида на стената. Гипсокартонът беше хлътнал навътре и вдлъбнатината беше с формата на тялото му — глава, рамо и един крак. Приличаше на картинка от комикс.
Баща му бе извършил това. Беше го грабнал и запратил към стената с такава сила, че Лаймън за малко не я бе пробил.
Секира се върна с две навлажнени от дъжда хавлиени кърпи. Притисна едната към лицето му и постави ръката му върху нея да я задържи, после се обърна към безжизнения му баща и го огледа преценяващо, преди да покрие главата му с другата кърпа и да я увие плътно около черепа му. Направи го доста по-грубо.
— Използвах гърба — каза тя.
Минаха няколко секунди, преди Лаймън да се досети, че е имала предвид тъпото на брадвата.
— Благодаря ти — каза той.
— Не трябваше с гърба — каза тя. — Той е много лош човек.
— Знам — каза Лаймън.
— Помислих си, че може да те убие.
— Аз също.
И тогава той най-после заплака.
Тя дойде при него, накуцвайки, приседна на пода и го взе в прегръдките си.
— Той е твой баща — прошепна и по тона ѝ Лаймън си каза, че го напомня на себе си, а не на него. Самата идея баща да запрати сина си в стена ѝ се виждаше невъобразима. Тя го повтори още веднъж, четири прости думи, съдържащи в себе си едновременно смайване и ужас: — Той е твой баща.
— Мъртъв ли е? — попита Лаймън.
Тя го погали по косата, после погледна неподвижния мъж на пода с увита в окървавена кърпа глава и прошепна: