— Не знам.
— Той щеше да ме убие — каза Лаймън.
— Боя се, че да. Трябваше да ти помогна.
— Щеше — каза Лаймън. — И ще ме убие. Ако не днес, скоро. Той ме мрази. Не знам защо, но ме мрази.
— Мрази себе си — каза тя. — Повярвай ми.
— Ти откъде знаеш?
— Защото го познавам.
— Познаваш лоши хора — каза Лаймън. — Това имаш предвид. Познаваш други лоши хора.
— Не. Познавам него.
Той я погледна стъписан.
— Познаваш баща ми?
Секира кимна.
— Откъде?
Тя не отговори. Не помръдна.
— Откъде? — повтори Лаймън и се изправи, почти забравил болката. — Откъде познаваш баща ми?
Никога не я бе виждал толкова смутена. Тя затвори очи, прехапа долната си устна, после той получи отговор на въпроса си не от нея, а от мъжки глас през вратата:
— Държал я е в плен. Оттам го познава.
Лаймън и Секира извърнаха едновременно глави към вратата, а мъжът, застанал там с гръб към бурята, вдигна двете си ръце с дланите нагоре:
— Аз съм, Жаклин. Изриъл Пайк. Дошъл съм да ви помогна.
47
Като чу собствените си думи, на Изриъл му идваше да се изсмее. Прозвучаха му като онзи стар виц, в който най-ужасното нещо, което човек можел да чуе, било: „Аз представлявам държавата и съм дошъл да ви помогна“. Изриъл Пайк дошъл да помогне? Отдавна за никого на Салвейшън Пойнт не беше от помощ да си има вземане-даване с него.
Той пристъпи навътре в къщата. Жаклин вдигна брадвата от пода, където я бе пуснала до тялото на Кори Ранкин.
— Навремето поставих пистолет в ръката ти — каза той. — Сега не ме е страх от твоята брадва.
Тя се надигна бавно от мястото си, без да го изпуска от поглед, и протегна ръка към момчето, което се притисна към нея, наблюдавайки Изриъл със страх и недоверие.
Така се беше подредил животът на Изриъл Пайк, откакто се бе върнал на острова. Страх и недоверие. Беше дошъл да помогне, но никой не му вярваше. Убиеш ли някого, плащаш за това, докато си жив, помисли си той и отново му се прииска да се изсмее. Почувства някакво опиянение, зави му се свят, докато гледаше трупа на мъжа, когото бе дошъл да спре, да реши проблема, както си въобразяваше. Очите на Кори Ранкин гледаха безжизнено, свитите му устни бяха притиснати между пода и зъбите. Приличаше на препарирано бясно куче.
Изриъл можеше да му причини същото, ако нещата се бяха развили другояче. Беше хранил някакви илюзии за план, който му харесваше, но в действителност бе дошъл тук с парче маркуч, пълно с чакъл, и завити в изолирбанд монети с намерението да удря кучия син, докато научи нещо за съдбата на Жаклин и Мари. А сега Кори беше мъртъв — убит от Жаклин.
Изриъл заобиколи внимателно локвата кръв, коленичи и постави върховете на облечените си в ръкавица пръсти върху шията на Кори. Нямаше пулс. Вдигна глава и видя, че момчето го гледа въпросително.
Изриъл поклати глава.
— Трябваше да го направя — каза Жаклин.
Това бяха първите думи, които някой от двамата бе казал след появяването на Изриъл. Той бе минал през къщата на Ранкин, откъдето бе чул гласове откъм съседния имот, за който си бе мислил, че е изоставен. Тръгнал бе по посока на звуците, без да знае какво ще завари там, но със сигурност не очакваше това.
— Тя трябваше да го направи — потвърди Лаймън. — Той ме нападна. Мисля, че щеше да ме убие.
Момчето изрече последните думи със сърцераздирателно спокойствие и примирение. Изриъл си каза, че на това дете не за пръв път му минава мисълта, че баща му ще го убие, но за пръв път е било убедено в това.
Докато го гледаше, изпита странно чувство на неизбежност. Вятърът и дъждът го блъскаха в гърба и на него му се струваше, че едва ли не бурята се е извила над студеното море с едничката цел да го доведе в тази стая, при тези хора. Това усещане не му харесваше. Би предпочел да е сам, да има контрол върху насилието, което би могло да се случи, а не да бъде довян от вятъра, за да види последиците.
Когато човек е сам, практически няма от какво да се бои.
Но той вече не беше сам.
Те го наблюдаваха мълчаливо и чакаха. Жаклин стискаше в едната си ръка брадвата, а в другата — ръката на момчето. Изриъл огледа стаята — счупената масичка, чийто крак се търкаляше по пода до безжизнените пръсти на Кори, засъхващата кръв върху насиненото лице на момчето, вдлъбнатия гипсокартон на стената над канапето.
— Това е от мен — каза Лаймън, проследил погледа му. — Той ме хвърли.
Изриъл погледна праха върху насиненото му подпухнало лице, досети се, че е от стената, и усети как кръвта във вените му се сгъсти и започна да тече по-бавно. Не поглеждаше към трупа на Кори Ранкин, защото не беше сигурен дали няма да вдигне крак, за да зарита мъртвец.