По средата на лавиците точно над камината имаше черно-бяла снимка на двама ни с Джейн в деня на сватбата ни. Ели ни беше щракнала на стълбите на съда. Личи художническото й око — Джейн винаги е била красива, но обективът на апарата е снизходителен дори към мен в онзи ден. Надявах се винаги, когато съм до нея, да изглеждам така.
Странното беше обаче, че по лавиците нямаше никакви други снимки на двама ни с Джейн. В албумите има десетки снимки, правени от децата, но нито една не е поставена в рамка. През годините Джейн неведнъж предлагаше да си направим още един портрет, но увлечен от работата и ежедневието, така и не обърнах достатъчно внимание на желанието й. Сега понякога се питам как така не намерихме време, какво вещае този факт за бъдещето ни и дори дали изобщо има значение.
Разговорът ми е Ной ме хвърли в размисъл за годините, откакто децата бяха напуснали дома. Можел ли съм да бъда по-добър съпруг? Безспорно да. Но като се обърна назад, според мен през годините след заминаването на Лесли за колежа бях разочаровал Джейн истински — ако пълната липса на вярно усещане може да се опише така. Сега си спомням, че тя ми се струваше мълчалива и дори малко мрачна по онова време, че се взираше невиждащо през стъклената врата или подреждаше апатично стари кутии с детски вещи. Само че през онази година бях изключително натоварен в кантората — старият Омбри получи инфаркт, бе принуден драстично да намали обема на работата си и прехвърли делата на повечето си клиенти на мен. Вследствие на двойното натоварване, на огромното нарастване на деловите ми ангажименти и организационните неуредици заради болестта на Омбри често се оказвах изтощен и угрижен.
Когато Джейн внезапно реши да преобзаведе къщата, го приех като добър знак, че се захваща с нещо ново. Реших, че работата ще отвлече вниманието й от отсъствието на децата. Така на мястото на тапицираните дивани се появиха кожени фотьойли от черешово дърво, лампи от усукан месинг. В трапезарията залепиха нови тапети, а масата се сдоби с достатъчно столове, за да побира децата ни и техните бъдещи съпрузи. Макар Джейн да се справи прекрасно, признавам, че нерядко се смайвах от сметките по кредитната карта, които започнаха да пристигат, но знаех, че е по-разумно да не коментирам.
След като тя приключи обаче, и двамата започнахме да забелязваме новопоявилото се неловко усещане в брака ни, което не беше свързано с празното гнездо, а с това в каква двойка се бяхме превърнали. Но нито един от двама ни не повдигна въпроса. Сякаш смятахме, че изречем ли думите на глас, те ще добият трайност, а какво щеше да стане тогава…
Трябва да добавя, че тъкмо поради тази причина не отидохме и на брачен консултант. Наречете ме старомоден, но винаги ми е било неловко да обсъждам проблемите ни с други хора, а Джейн се чувстваше по същия начин. Освен това знаех какво ще ни каже терапевтът — не заминаването на децата е причината за проблема, нито пък увеличеното свободно време на Джейн. Те бяха просто катализатори, които по-остро поставяха съществуващите проблеми на фокус.
Но как бяхме стигнали дотук?
Не ми е лесно да го кажа, но допускам, че истинският проблем беше едно невинно недоглеждане — по-скоро мое, ако трябва да съм напълно откровен. Освен че нерядко поставях кариерата си над нуждите на семейството си, винаги съм приемал стабилността на брака ни за гарантирана. Според нас връзката ни нямаше сериозни проблеми, но Бог ми е свидетел, не съм от мъжете, които като Ной се стараят да впечатляват съпругите си с разни дреболии. Когато се замислях за тези неща — не беше често, признавам, решавах, че Джейн знае що за човек съм и това би трябвало да е достатъчно.
Разбрах обаче, че любовта е нещо повече от три думи, изречени преди лягане. Любовта се подхранва от действия, от всеотдайността ни към онова, което правим един за друг всекидневно.
Когато размишлявах над цялостната картина сега, единствената ми мисъл беше, че след трийсет години на немарливост любовта ми бе заприличала на лъжа и най-накрая беше настъпил часът да си платя. Бяхме женени само на хартия. Не се бяхме любили от почти половин година, а няколкото целувки, които си бяхме разменили, нямаха почти никакъв смисъл и за двама ни. Вътрешно умирах, болеше ме заради всичко, което бяхме изгубили, и докато се взирах в сватбената ни снимка, се ненавиждах, задето бях допуснал това да се случи.