— Ели беше същата преди сватбата на Кейт.
Говореше за по-малката сестра на Джейн. Сватбата на Кейт също беше в къщата, както щеше да бъде и сватбата този уикенд. Джейн беше кума.
— Сигурно вече избира сватбени рокли.
Погледнах го изненадан.
— Според мен на Ели това й беше любимият момент — продължи Ной. — Двете с Кейт прекараха цели два дни в Роли, докато намерят идеалната рокля. Кейт изпробва повече от сто рокли, а когато Ели се прибираше у дома, ми описваше всяка най-подробно. Тук дантела, там ръкави, коприна и тафта, вталена… бъбреше часове наред, но беше толкова красива, толкова въодушевена, че почти не чувах какво ми казва.
Прибрах ръцете си в скута.
— Мисля, че Джейн и Ана няма да имат време за такова нещо.
— Не, едва ли ще имат. — Той се извърна към мен. — Но тя ще бъде красива, независимо как е облечена.
Кимнах.
Децата си поделят работата по поддръжката на къщата на Ной.
Всички сме съсобственици. Ной и Ели уредиха всичко, преди да се преместят в „Крийксайд“. Къщата означаваше много за тях и за децата им и те просто не можеха да се разделят с нея. Не можеха да я оставят и само на едно от децата си, понеже с нея бяха свързани безброй общи спомени.
Както казах, посещавах къщата често и докато вървях натам, след като си тръгнах от „Крийксайд“, мислено си преповтарях какво трябва да бъде направено. Плащах на човек, който да коси тревата и да поддържа оградата, но за да се подготви мястото да посрещне посетители, беше нужна много работа, нямаше да се справя сам. Бялата къща беше покрита със сивкавия прах на хиляди дъждове, но освежаването на боята щеше да заличи всичко. Въпреки старанието на работника обаче, дворът беше доста занемарен. Покрай коловете на оградата бяха избуяли бурени, храстите трябваше да бъдат подрязани, а от разцъфналите преди кринове бяха останали само сухи стъбла. Хибискусът, хортензията и здравецът образуваха цветни петна тук-там, но и за тях трябваше да се погрижа и да ги подкастря.
С всичко това щях да успея да се справя относително бързо, но розовата градина ме притесняваше. През годините, откакто къщата беше празна, тя бе подивяла — концентричните сърца се бяха изравнили по височина и всеки храст бе избуял неконтролируемо. Безброй стъбла стърчаха под странни ъгли и листата закриваха повечето цветове. Нямах представа дали прожекторите още работят. От мястото си сякаш не виждах друг начин градината да бъде спасена, освен да окастря всичко докрай и да изчакаме още една година, докато розите цъфнат отново.
Надявах се озеленителят ми да съумее да направи чудо. Ако имаше човек, способен да осъществи този проект, това беше той. Мълчалив човек със страст към съвършенството, Нейтън Литъл беше работил за някои от най-известните градини в Северна Каролина — Балтимор Истейтс, Трайън Палас, Ботаническата градина на Дюк — и знаеше за растенията повече от всеки друг, когото познавах.
Страстта ми към нашата градина у дома — малка, но въпреки това поразително красива — ни беше сближила през годините и Нейтън често специално се отбиваше у дома след работа. Дълго разговаряхме за киселинността на почвата и за ролята на сянката за азалиите, за разликите между торовете и дори за това как трябва да се напояват теменужките. Беше съвсем различно от работата ми в кантората и вероятно точно затова ми доставяше огромна радост.
Докато оглеждах мястото, си представях как искам да изглежда. По-рано сутринта, провеждайки телефонните разговори, се бях свързал и с Нейтън, и макар да беше неделя, той се съгласи да намине. Имаше три екипа, предимно от работници, които говореха само испански, а количеството работа, което един екип можеше да свърши за един ден, беше смайващо. Въпреки това задачата беше тежка и аз горещо се молех да успеят да приключат навреме.
Докато размишлявах, в далечината забелязах пастора Харви Уелингтън. Стоеше облегнат на собствената си веранда, скръстил ръце. Не помръдна, когато го забелязах. Гледахме се и след миг го видях да се усмихва широко. Реших, че е покана да го посетя, но когато след миг отново погледнах натам, се беше прибрал вътре. Бяхме разговаряли, бяхме се здрависвали, но изведнъж си дадох сметка, че никога не бях прекрачвал прага му.
Нейтън се отби следобед и прекарахме заедно един час. Кимаше съсредоточено, докато говорех, но не задаваше почти никакви въпроси. Когато приключих, заслони очите си с ръка.
Само розовата градина била проблем, каза най-накрая. Много работа трябвало, за да добие нужния вид.