— Как е тя днес?
Размърдах се на леглото, чудейки се как да отговоря.
— Според мен й липсваш — изрекох най-накрая.
Той кимна доволен. Поизправи се още малко в леглото и попита:
— Джейн замина ли с Ана?
— Сигурно още пътуват. Тръгнаха преди час.
— А Лесли?
— Ще ги чака в Роли.
— Голяма работа ще бъде — заяви той. — Имам предвид уикендът. Ами при теб как са нещата? Къщата?
— Засега добре. Надявам се да е готова до четвъртък и съм почти сигурен, че ще бъде.
— Какъв ти е планът за днес?
Разказах му какво съм планирал, а когато свърших, той подсвирна доволно.
— Май доста работа те чака.
— Изглежда, обаче засега ми върви.
— Да, така е. Само аз се пречкам. Това спъване можеше всичко да провали.
— Казах ти, върви ми.
Той леко вирна брадичка.
— А какво става с годишнината? — попита.
Мислите ми се върнаха към многобройните часове, които бях посветил на подготовката за годишнината — всички телефонни разговори, всички посещения на пощата и на различните магазини. Действах по подаръка си през свободното си време в кантората и през обедната си почивка и дълго обмислях как е най-добре да го връча. Всички в кантората знаеха какво планирам, но се бяха заклели да пазят тайна. Нещо повече, оказаха ми невероятна подкрепа — сам нямаше да успея да организирам подаръка.
— В четвъртък вечер — казах. — Явно това ще е единственият ни шанс. Тази вечер я няма, сигурно утре ще дойде да те види, в петък пристигат Лесли и Джоузеф. Събота отпада по очевидни причини. — Замълчах. — Дано да й хареса.
Той се усмихна.
— На твое място не бих се тревожил за това, Уилсън. Не би могъл да избереш по-хубав подарък, дори да имаше всички пари на света.
— Дано да си прав.
— Прав съм. Не мога да си представя по-хубаво начало на седмицата.
Искреността в гласа му ме стопли, трогнах се, защото явно ме харесваше, нищо че бяхме толкова различни.
— Ти ми даде идеята — напомних му.
— Не — поклати глава Ной, — ти направи всичко. Даровете на сърцето са само на онзи, който ги дава. — Той се потупа по гърдите, за да подчертае думите си. — На Ели много щеше да й хареса какво си направил. Винаги се размекваше от такива неща.
Скръстих ръце в скута си.
— Иска ми се да беше тук този уикенд.
Ной погледна към купчината писма. Знаех, че си представя Ели, и за един кратък миг кой знае защо ми се стори по-млад.
— На мен също — каза.
Жегата направо изгаряше стъпалата ми, докато прекосявах паркинга. В далечината сградите изглеждаха като течни, усещах как ризата залепва за гърба ми.
Влязох в колата и се запътих към лъкатушещите извънградски пътища, които познавах не по-зле от собствения си квартал. Крайбрежната низина притежаваше сурова красота, завивах покрай ферми и хамбари за тютюн, които изглеждаха почти изоставени. Редици борове отделяха една ферма от друга, в далечината забелязах да се движи трактор, а зад него се издигаше облак от прахоляк.
От няколко места по пътя се виждаше река Трент, бавно диплеща води под жаркото слънце. По бреговете й растяха дъбове и кипариси, а белите им стволове и възлестите корени хвърляха разкривени сенки. От клоните висеше влакнест мъх, а когато фермите постепенно започнаха да отстъпват пред гората, си представих, че разклонените дървета, които виждах през предното стъкло, са същите, които войниците на Конфедерацията и на Съюза са виждали, докато са минавали оттук.
В далечината един ламаринен покрив отразяваше слънцето, после видях къщата и след няколко минути пристигнах в дома на Ной.
Докато оглеждах къщата от алеята между двете редици дървета, тя ми се стори някак изоставена. От едната страна беше порутеният червен хамбар, където Ной държеше дърва и инструменти. Стените му вече бяха изпъстрени с безброй отвори, а ламариненият покрив беше покрит с ръжда. Работилницата, в която той прекарваше по-голяма част от времето си денем, беше точно зад къщата. Летящата врата висеше накриво и по прозорците беше полепнала мръсотия. Отвъд беше розовата градина, обрасла досущ като бреговете на реката. Забелязах, че човекът, на когото плащах, не е косил тревата скоро и поляната прилича по-скоро на дива ливада.
Паркирах до къщата и се поспрях да я огледам. Накрая извадих ключа от джоба си, отключих и бутнах вратата. По пода тутакси плисна слънчева светлина.