Някъде към шестия месец Джейн се консултира с Ели и когато по-късно вечерта се прибрах от работа, ме осведоми, че трябва да поговорим. Пак седнах до нея на дивана като първия път, когато ми каза, че иска да направя нещо за нея. Сега, вместо да ме помоли да я придружа на църква, поиска да се молим заедно и аз го направих. Някак усетих, че така е правилно. След тази нощ двамата започнахме да се молим заедно редовно и колкото по-често го правехме, толкова повече започваше да ми харесва. Само че месеците се нижеха, а Джейн не забременяваше. Знаех, че се притеснява дали е способна да зачене, такава мисъл й минаваше през ум, и дори аз започнах да се тревожа. Вече ни оставаше един месец до първата годишнина.
Макар отначало да възнамерявах да поискам оферти от предприемачи и да проведа интервюта, за да избера на кого да възложа довършителните работи по къщата, знаех, че целият процес вече изтощава Джейн. Малкият ни апартамент беше претъпкан, а вълнението от ремонта бе поизгубило от блясъка си. Тайно реших да я преместя в новия ни дом преди първата ни годишнина.
За целта направих същото, което по ирония на съдбата щях да направя три десетилетия по-късно: развъртях телефоните, помолих длъжниците си да ми върнат услугата и направих всичко необходимо, за да може работата да се свърши навреме. Наех екипи, отбивах се в къщата по обяд и след работа, за да следя напредъка, и в крайна сметка платих много повече, отколкото смятах първоначално. Въпреки това се удивявах на бързината, с която къщата започва да добива вид. Работници идваха и си отиваха, поставяха подови настилки, шкафове, мивки и кранове. Сменяха осветителни тела, лепяха тапети, а аз ден след ден гледах как годишнината ни наближава.
През последната седмица преди датата си измислях всякакви извинения, за да не допускам присъствието на Джейн в къщата, понеже тъкмо в последната седмица от ремонта една сграда престава да бъде само черупка и се превръща в дом. Исках да бъде изненада, която Джейн да запомни завинаги.
„Няма защо да ходиш в къщата довечера — казвах. — Когато минах по-рано, работниците ги нямаше.“ Или пък: „О, трябва да работя до късно, предпочитам просто да си отпочинем заедно тук“.
Не знам дали вярваше на извиненията ми — като се връщам назад, си казвам, че сигурно е заподозряла нещо — но не ме притискаше да я водя в къщата. А в деня на годишнината ни, след като излязохме на романтична вечеря, я откарах там вместо в апартамента ни.
Беше късно. Грееше пълна луна и кратерите й се виждаха, цикадите бяха подхванали вечерната си песен и във въздуха се носеше пронизителното им цвърчене. Отвън къщата изглеждаше непроменена. В двора още имаше купчини отпадъци, близо до вратата бяха натрупани кофи от боя, а верандата беше сива от прахта. Джейн погледна към къщата, после ме измери въпросително с очи.
— Просто исках да проверя докъде са стигнали — оправдах се.
— Тази вечер ли?
— Защо не?
— Ами, първо, защото вътре е тъмно, нищо няма да можем да видим.
— Хайде — извадих аз фенерчето изпод седалката си. — Няма да стоим дълго, ако не искаш.
Излязох от колата и й отворих вратата. Предпазливо я преведох през боклуците и горе на верандата, после отключих.
В тъмното нямаше как да не усети мириса на нов килим и след миг, щом включих фенерчето и обходих с лъча кухнята и дневната, тя се ококори. Разбира се, не всичко беше напълно завършено, обаче дори от мястото ни на прага се виждаше, че съвсем скоро ще се нанесем.
Джейн замръзна на място. Хванах ръката й.
— Добре дошла у дома — казах.
— О, Уилсън! — ахна тя.
— Честита годишнина — прошепнах.
Когато се извърна към мен, изражението й беше смесица от надежда и объркване.
— Но как… миналата седмица изобщо не беше…
— Исках да те изненадам. Ела, ще ти покажа още нещо.
Поведох я нагоре по стълбите и завих към голямата спалня. Бутнах вратата, насочих фенерчето и се отдръпнах, за да може Джейн да види.
В стаята се намираше единствената мебел, която бях купил сам — старинно легло с балдахин. Приличаше на леглото в странноприемницата в Боуфорт, където се любихме за пръв път по време на медения си месец.
Джейн мълчеше и аз внезапно се уплаших, да не би да съм сбъркал нещо.
— Не мога да повярвам, че си го направил — каза тя. — Твоя ли беше идеята?
— Не ти ли харесва?
Тя се усмихна.