— Страшно ми харесва — призна тихичко. — Но не мога да повярвам, че си се сетил за това. То е почти… романтично.
Честно казано, не го мислех по този начин. Простата истина беше, че се нуждаем от свястно легло, а това бе единственият стил, който бях сигурен, че й харесва. Но тъй като съзнавах, че думите й са комплимент, извих вежди, все едно питах: „А ти какво очакваше?“.
Приближи се до леглото и прокара пръст по балдахина. После приседна и потупа матрака до себе си подканящо:
— Трябва да поговорим.
Докато се приближавах към нея, не можех да не си спомня предишните случаи, когато беше изричала тази фраза. Очаквах да ме помоли да направя още нещо, но щом седнах, Джейн се наведе и ме целуна.
— И аз имам изненада — оповести тя. — Чаках подходящ момент да ти го кажа.
— Какво има?
Тя се поколеба няма и секунда:
— Бременна съм.
Отначало не схванах какво точно ми съобщава, но когато проумях, си дадох сметка, че нейната изненада е по-хубава от моята.
Джейн се обади късно следобед, докато слънцето се спускаше ниско над хоризонта и дневната жега понамаляваше. Попита за Ной и ме осведоми, че Ана още не може да реши за роклята и затова няма да се прибере тази нощ. Уверих я, че съм го очаквал, но в тона й долових известно безсилие. Беше не толкова ядосана, колкото подразнена, а аз се запитах защо, за бога, се учудва от поведението на дъщеря ни.
След като затворих, отидох в „Крийксайд“ да нахраня лебеда със залъчета „Уандър Бред“, после се отбих в кантората на път за вкъщи.
Паркирах на обичайното си място, откъдето се виждаше ресторант „Челси“ малко по-нагоре по улицата. Отсреща имаше малък тревист парк, където всяка зима строяха селцето на Дядо Коледа. Работех в сградата вече трийсет години, но още се удивявах от факта, че накъдето и да погледна, се натъквам на ранната история на Северна Каролина. Миналото винаги е имало особено значение за мен и много ми допада, че само на няколко пресечки се намира първата католическа църква, построена в щата, че мога да посетя първото общинско училище и да науча как са били обучавани заселниците, или да се разходя из Трайън Палас, някогашната резиденция на колониалния губернатор, която сега може да се похвали с най-красивите градини в Юга. Не само аз се гордея с градчето, Историческото дружество на Ню Бърн е сред най-активните в Щатите и почти на всеки ъгъл табели документират важната роля на града в първите години от историята на страната ни.
С партньорите ми сме собственици на сградата, в която се намира кантората ни, но колкото и да ми се иска да имаше интересна история, свързана с миналото й, всъщност няма такава. Построена в края на 50-те години, когато функционалността е единственият ценен от архитектите критерий, постройката всъщност е доста мрачна. Едноетажна, правоъгълна тухлена сграда, в която има кабинети за четиримата партньори и за четирима сътрудници, три заседателни зали, картотека и рецепция за клиентите.
Отключих входната врата, чух предупреждението, че алармата ще се включи след по-малко от минутка, и набрах кода, за да го предотвратя. Светнах в рецепцията и се запътих към кабинета си.
И той като кабинетите на партньорите ми е малко официален, понеже клиентите ни изглежда очакват точно това: тъмно черешово бюро с месингова лампа, лавици с правни книги по стените и удобни кожени кресла срещу бюрото.
Като адвокат по вещно право, си мисля, че вече съм виждал всякакви семейни двойки. Повечето ми се струват напълно нормални, но има и такива, които започват да се дърлят като улични кучета, а веднъж една жена пред очите ми изля горещо кафе в скута на мъжа си. По-често, отколкото съм смятал за вероятно, съпругът ме е дръпвал настрани, за да ме попита дали законът го задължава да завещае нещо на жена си, или пък може да я пропусне и да остави всичко на любовницата си. Трябва да добавя, че такива съпрузи обикновено са добре облечени и изглеждат най-обикновено, докато седят пред мен, но тръгнат ли си от кабинета ми, започвам да се питам какво ли се случва зад затворената врата на дома им.
Застанах зад бюрото си, намерих нужния ключ и отключих чекмеджето. Сложих подаръка на Джейн върху бюрото си и вперих поглед в него, чудейки се как ли ще реагира, когато й го поднеса. Смятах, че ще й хареса, но повече ми се искаше да усети, че е искрен — макар и позакъснял — опит за извинение заради човека, който съм бил през по-голяма част от брака ни.
Само че тъй като много често я бях разочаровал, не можех да престана да се питам какво точно означаваше изражението й на алеята днес сутринта. Не беше ли… почти мечтателно? Или пък си въобразявах?