Погледнах към прозореца и точно в мига преди да ме споходи отговорът, най-неочаквано осъзнах, че не съм си го въобразил. Не, по някакъв начин съвсем случайно се бях натъкнал на ключа към успеха си, когато я бях ухажвал преди толкова много време. Макар да бях същият като през последната година — дълбоко влюбен в съпругата си мъж, който се опитва да я запази, бях осъществил малка, но съществена промяна.
През тази седмица не се бях съсредоточил над собствените си проблеми и не се стараех да ги разреша. През тази седмица мислех за нея, бях се посветил на старанието да й помогна за семейните задължения, слушах я с интерес, когато ми говореше, и всичко, което обсъждахме, ми се струваше ново. Смеех се на шегите й и я прегръщах, когато плачеше, извинявах се за грешките си и й демонстрирах любовта си, защото Джейн се нуждаеше от нея и я заслужаваше. С други думи, бях мъжът, какъвто винаги е искала да бъда, мъжът, който бях някога, и — като възроден стар навик — вече съзнавах, че само това трябва да направя, за да може отново да се наслаждаваме на компанията си.
Тринайсета глава
Когато на следващата сутрин пристигнах в къщата на Ной, учудено извих вежди при вида на пикапите от разсадника, които вече бяха паркирани по алеята. Имаше три открити платформи, покрити с дръвчета и храсти, а четвърта бе натоварена с бали борови стърготини, които щяха да бъдат поръсени върху цветните лехи, покрай дърветата и оградата. Работниците се бяха събрали пред камионите на групички от петима-шестима. Преброих ги набързо — бяха дошли към петдесетина човека — не трийсетина, както бе обещал Литъл — и всички бяха по джинси и с бейзболни шапки въпреки жегата. Когато слязох от колата, Литъл се приближи към мен с усмивка.
— Добре, ето те и теб — каза той и постави ръката си върху рамото ми. — Чакахме те. Значи можем да започваме, нали?
За броени минути разтовариха лопатите и косачките и скоро във въздуха се разнесе бръмченето на машините, които кръстосваха из двора. Някои от работниците започнаха да разтоварват растения, храсти и дървета по ръчните колички и да ги карат по местата им.
Розовата градина обаче привлече най-голямо внимание и аз последвах Литъл, който взе градинарски ножици и се запъти натам, където вече го чакаха десетина работници. Разкрасяването на градината беше задачата, която ми се струваше невъзможна — откъде да я подхванеш — но Литъл просто започна да подкастря първия храст, като обясняваше какво върши. Работниците се скупчиха край него и си зашепнаха помежду си на испански, докато го наблюдаваха, а щом разбраха какво иска той, се пръснаха. Час след час естествените цветове на розите излизаха на показ след майсторското изтъняване и подкастряне на всеки храст. Литъл много държеше да режат възможно най-малко цветове, и използваше безброй метри връв, за да издърпва и връзва стеблата, да ги огъва и завърта в желаната форма.
После дойде ред на дървената решетка. Литъл започна да оформя увитите по нея рози. Докато работеше, му показах къде ще бъдат поставени столовете за гостите и приятелят ми намигна.
— Нали искаше от двете страни на пътеката да има слабоноги?
Кимнах, а той изсвири с пръсти. След миг докараха пълни с цветя ръчни колички. Два часа по-късно се възхищавах на прелестна алея, достойна за снимка, в което и да е списание.
През цялата сутрин дворът се променяше. След като окосиха тревата и подкастриха храстите, работниците започнаха да заглаждат моравата и покрай коловете на оградата, пътеките и самата къща. Пристигна електротехникът, за да пусне генератора и да провери контактите и прожекторите в градината. Час по-късно дойдоха и бояджиите — шестима мъже с опръскани с боя гащеризони слязоха от очукан микробус и помогнаха на градинарите да преместят мебелите в хамбара. След малко по алеята се зададе и човекът, който щеше да измие къщата с пароструйка, и паркира до мен. Разтовари оборудването си и след броени минути първата силна струя плисна върху стените и постепенно, но неотменно сивите греди започнаха да побеляват.
Докато екипите си вършеха работата, аз отидох в работилницата и взех една стълба. Трябваше да сваля капаците от прозорците, така че се залових със задачата. Улисан в работа, не усетих кога е превалил следобедът.
В четири часа озеленителите вече товареха пикапите си и се готвеха да си тръгват, а бояджиите и човекът с пароструйката също приключваха. Бях успял да сваля почти всички капаци, останаха няколко на втория етаж, но с тях можех да се справя и следващата сутрин.