— Не мога да му плащам.
— Искам да ми намериш оня адрес в Кентъки.
— В Кентъки ли?
— Където Джеймс Бар е ходил да стреля.
Ричър я чу как подпря слушалката с рамото си, докато ръцете й ровеха из някакви хартии. След малко намери адреса и му го продиктува. Не му говореше нищо. Някаква улица в някакво градче. С пощенски код.
— Какво общо има тук Кентъки? — попита го Хелън.
Ричър чу шум от автомобил — идваше отляво, приближаваше се бавно, дебелите гуми шляпаха по асфалта. Той надникна иззад колоната. Беше полицейска кола със загасени фарове. На предната седалка двама полицаи въртяха шии и се взираха в мрака.
— Трябва да прекъсвам — каза той. Натисна копчето и постави апарата на земята, в основата на бетонната колона. Емерсън сигурно вече беше проследил обаждането и знаеше номера, а един мобилен телефон може да бъде локализиран по разпознавателния сигнал, който изпраща в мрежата на всеки петнайсет секунди. Затова Ричър захвърли телефона и тръгна на запад, под платното на надлеза.
След десет минути, без да напуска сянката на надлеза, той вече се намираше срещу задната стена на черната стъклена кула, с лице към рампата за коли. До бордюра беше паркирана патрулна кола. Изглеждаше притихнала и студена. Явно отдавна стоеше там. На полицая пред вратата на Хелън е, каза си Ричър. Пресече улицата и се спусна надолу по рампата. Влезе в подземния гараж. Бетонните стени бяха боядисани в мръснобяло, на всеки пет метра по ниския таван имаше луминесцентни тръби. Светли участъци се редуваха с по-тъмни. На Ричър му се стори, че излиза иззад кулисите на поредица от ярко осветени сцени. Дебели бетонни колони носеха сградата. Асансьорите и стълбищните клетки бяха групирани в средата. Цялото пространство беше притихнало и някак зловещо, широко около четирийсет метра и приблизително три пъти по-дълго.
Четирийсет метра.
Точно колкото новото крило на обществения гараж. Ричър се подпря с гръб на стената откъм входа и тръгна с едри, равномерни крачки към отсрещната стена. Трийсет и пет крачки. Обърна се като плувец в края на басейна и закрачи обратно. Трийсет и пет крачки. Отиде по диагонал до далечния ъгъл, където гаражът беше тъмен. Провря се между два паркирани вана на Ен Би Си и намери синия форд мустанг, за който предполагаше, че е на Ан Яни. Беше измит и лъснат. Имаше малки прозорци, като всеки кабриолет. Изтеглено назад предно стъкло. Потъмнени странични стъкла.
Той пробва дясната врата. Заключена. Заобиколи предния капак и пробва лявата. Беше отключена. Ричър се огледа и я отвори.
Не се задейства аларма.
Пресегна се и натисна бутона за централно отключване на вратите. Чу се глухо щракване. Дясната врата и багажникът се отключиха едновременно. Ричър затвори вратата и отиде отзад, при багажника. Резервната гума се намираше в специална кухина под пода. В джантата бяха поставени крик и парче метална тръба, което служеше за дръжка на крика, а също и като глух ключ за развиване на гайките на колелата. Той извади тръбата и затвори багажника. Мина отдясно, отвори вратата и седна на седалката до шофьора.
Вътрешността на колата ухаеше на кафе и парфюм. Ричър отвори жабката и камери вътре купчина пътни карти и малка кожена папка. В папката имаше застрахователна полица и документ за регистрация на автомобила, и двете на името на Джанин Лорна Ан Яни, с адрес някъде наблизо в Индиана. Той върна папката на мястото й и затвори вратичката на жабката. Напипа лостовете за регулиране на седалката и свали облегалката максимално назад. Което не беше никак много. След това дръпна цялата седалка назад, за да си освободи място за краката. Извади ризата от панталоните си, постави металната тръба в скута си и затвори очи.
Разполагаше с три часа. Опита се да заспи. Падне ли ти сгода, гледай да се наспиш, както казваха навремето в казармата.
Първото, което направи Емерсън, бе да позвъни в телефонната компания. Оттам потвърдиха, че обаждането на Ричър е било от мобилен телефон. Номерът се водел на някаква фирма, която се наричала „Специализирани услуги на Индиана“. Емерсън възложи на един детектив новобранец да проучи фирмата, а същевременно помоли телефонната компания да издири и локализира телефона. Едната следа не водеше за никъде. „Специализирани услуги на Индиана“ се оказа собственост на офшорен тръст, регистриран на Бермудските острови, и нямаше местен адрес. В същото време от телефонната компания докладваха, че апаратът се намирал някъде в центъра на града, понеже междувременно бил в контакт с три клетъчни антени, и дадоха уверения, че много лесно ще го открият.