— Постави си ръцете така, че да ги виждам — каза той. — Най-добре в скута. — Далеч от клаксона. — Ключовете до скоростния лост. — За да не натисне бутона на алармата. Някои от новите фордове, които бе карал, имаха такъв. Дали и този модел го имаше, му беше трудно да прецени. — Седи си спокойно — добави той. — Тихо и кротко и всичко ще бъде наред.
Натисна бутона за заключване откъм своята страна и вратите щракнаха.
— Знам кой си — каза тя.
— Аз също — отвърна той.
Ричър притискаше тръбата от крика в ребрата й и чакаше. Ан Яни седеше неподвижно, с ръце в скута, както й бе казал, дишаше учестено и изглеждаше все по-уплашена, докато колите на колегите й потегляха една по една около тях. Хората си отиваха, без да поглеждат назад. Бяха имали дълъг ден.
— Тихо — повтори Ричър. — Не издавай звук и всичко ще бъде наред.
Ан Яни хвърляше уплашени погледи наляво-надясно, а тялото й беше стегнато от ужас.
— Недей — каза Ричър. — Не прави нищо. Или ще те гръмна. В корема. Или в бедрото. За двайсет минути ще ти изтече кръвта. Много ще те боли.
— Какво искаш? — попита тя.
— Искам да пазиш тишина и да не мърдаш. Още само няколко минути.
Тя стисна зъби и притихна. Последната кола потегли. Белият форд торъс. На мъжа с бухналата коса, който четеше прогнозата за времето или спортните вести. Гумите изсвириха на завоя, моторът изрева глухо, докато се ускоряваше нагоре по рампата. После всичко утихна.
— Какво искаш? — попита го отново Ан Яни с немощен глас. Очите й бяха разширени от ужас. Цялата трепереше. Представяше си как тоя тип я изнасилва, измъчва, убива, как разчленява трупа й.
Ричър се пресегна и включи плафониерата.
— Искам да ти спечеля наградата „Пулицър“ — отвърна той.
— Какво?!
— Или „Еми“, или каквото ти си пожелаеш.
— Моля?!
— Искам само да изслушаш една истинска история.
— Каква история?
— Виж това — каза той, повдигна ризата си и й показа тръбата от крика, подпряна на корема му. Тя гледаше с невярващи очи. Може би тръбата, а може би белега от шрапнел на корема. Или и двете. Той повдигна тръбата с длан и я поднесе пред лицето й.
— Взех това от багажника ти. Някакво желязо. Не е пистолет.
Натисна бутона и отключи вратите.
— Можеш да си тръгваш — каза той. — Накъдето ти видят очите.
Тя посегна и хвана дръжката на вратата.
— Но ако си тръгнеш, и аз си тръгвам — добави той. — И няма да ме видиш повече. И тогава някой друг ще разкаже историята ми.
— Снощи показаха снимката ти по телевизията — каза тя. — Полицаите разнасят листовки с портрета ти из целия град. Ти си убил момичето.
Ричър поклати глава.
— Не съм аз — каза той. — И това също е част от историята.
— Каква история? — попита отново тя.
— Историята от миналия петък — каза той. — Нещата не са както изглеждат.
— Слизам от колата — каза Ан Яни.
— Не — отвърна той. — Няма да го направиш. Извинявам се, ако съм те уплашил. Но имам нужда от помощта ти, както ти имаш нужда от моята. Така че сега аз слизам. Ти заключи вратите отвътре, запали двигателя, натисни спирачката, включи на скорост и свали стъклото си два сантиметра надолу. Ще говорим през процепа. Във всеки един момент, ако не си съгласна с чутото, можеш да натиснеш газта и да си тръгнеш.
Тя не отговори. Седеше, вперила очи напред в нищото, сякаш се молеше той да изчезне от живота й, но не смееше да извърне глава и да го погледне. Ричър отвори вратата. Слезе, обърна се и внимателно постави тръбата от крика на седалката. Затвори вратата и се изправи. Чу глухото изщракване на автоматичните ключалки. Ан Яни запали двигателя. Ричър я видя как се пресегна и изгаси плафониерата. Лицето й потъна в мрак. Чу се изщракването на автоматичната трансмисия, която превключи на заден ход. Двигателят изрева и колата направи широк полукръг през опразнения гараж. Гумите гневно изсвистяха по гладкия бетон. Ехото повтори острия звук. Ан Яни насочи колата към рампата и даде газ. После изведнъж натисна спирачките. Мустангът се закова в подножието на рампата. Ричър тръгна към спрялата кола, леко приведен, за да вижда вътре през малкото задно прозорче. Тя не говореше по телефона. Просто седеше неподвижно, вперила поглед напред, с ръце на волана. Стоповете грееха в червено — толкова ярко, че чак очите го заболяха.