Към осем и двайсет откъм заграденото пространство се чуха първите изстрели. Приглушени, накъсани звуци, като удари на далечен барабан, които достигаха до него през поривите на вятъра и гънките на местността. По звука изчисли, че пушките са на около двеста метра и стрелят в западна посока. Изстрелите се чуваха през големи интервали — явно стрелците бяха сериозни хора, които пестяха мунициите и се прицелваха старателно във вътрешните кръгчета. После се чу и по-слабо учестено пукане, явно от пистолет. Заслуша се известно време в познатите звуци, после стана, остави два долара до чашата си и плати на касата сметката от дванайсет долара. Излезе навън, качи се на мустанга, пресече паркинга, премина гърбицата на шосето и продължи през портата от отсрещната страна.
Откри човека с хамъра зад висок тезгях в главната барака. Отблизо изглеждаше по-стар, отколкото му се бе сторил през шосето. Някъде между петдесет — и шейсет години, с рядка посивяла коса и насечено от бръчки лице, но иначе жилав и изправен като върлина. Масивният му врат беше загорял от слънцето, а бързият проницателен поглед издаваше бившия сержант от морската пехота и без татуировките на ръцете му и трофеите на стената зад него. Татуировките бяха стари и избледнели, а трофеите се състояха главно от триъгълни флагчета и вензели на различните части, в които беше служил. Но в центъра на всичко това беше поставено нещо, което си заслужаваше вниманието: пожълтяла от времето хартиена мишена в рамка. С пет дупки от .300-калиброви куршуми точно в десетката, и шеста дупка на границата със съседния пръстен.
— Какво ще обичате? — попита мъжът. Погледът му беше вперен над рамото на Ричър в паркирания отвън мустанг.
— Дошъл съм да разреша всичките ти проблеми.
— А, така ли?
— Не бе, шегувам се. Искам да ти задам няколко въпроса.
Мъжът замълча за миг.
— За Джеймс Бар ли? — попита той.
— Позна.
— Не става.
— Не става?
— Не разговарям с репортери.
— Не съм репортер.
— Това отвън е петлитров мустанг с всички екстри. Не е нито полицейски, нито под наем. Номерата са от Индиана. Има лепенка на Ен Би Си зад стъклото. И си мисля: ти си репортер, който се гласи да пише за Джеймс Бар, как бил използвал моето стрелбище, за да се подготви.
— А така ли е наистина?
— Казах ти, не разговарям.
— Но Джеймс Бар е идвал тук, нали?
— Не разговарям! — повтори мъжът. В гласа му нямаше заплаха, само решителност. Нямаше враждебност, а констатация на факта. Не разговаряше, и толкова. В бараката настана тишина. Чуваше се само далечната пушечна стрелба и тихо хрипливо бръмчене от съседната стая. Вероятно някой стар хладилник.
— Не съм репортер — каза Ричър. — Взех тази кола назаем от позната журналистка. За да дойда дотук.
— А кой си тогава?
— Някой, който познава Джеймс Бар от ония години. Искам да науча повече за неговия приятел Чарли. Защото мисля, че този негов приятел, Чарли, го е повел по лош път.
Мъжът не каза: Какъв приятел? Не попита: Кой е тоя Чарли? Само поклати глава.
— Не мога да ти помогна.
Ричър премести погледа си върху рамкираната мишена.
— Това твое ли е?
— Всичко, което виждаш наоколо, е мое.
— Каква беше дистанцията?
— Защо питаш?
— Защото ако е била петстотин метра, си доста добър. Ако е била седемстотин и петдесет, си много добър. А ако е била хиляда, си невероятен.
— Ти стреляш ли? — попита мъжът.
— Стрелях. Едно време.
— Във войската ли?
— Да, преди години.
Мъжът се пресегна и откачи рамката от пирона. Положи я внимателно на тезгяха, с лицето надолу. С вече избледняло на гърба мастило беше написано: 1978. Морска пехота на САЩ. Открит турнир на 1000 м. Сержант Самюъл Кеш, трето място.
— Ти ли си сержант Кеш? — попита Ричър.
— Вече не съм. Уволних се.
— И аз така.
— Но ти не си от морската пехота.
— Личи ли ми?
— Отдалеч.
— Аз съм от сухопътните войски. Баща ми беше морски пехотинец.
Кеш кимна.
— Значи си наполовина човек.
Ричър прокара пръст по стъклото, върху дупките от куршуми. Добре групирана петорка, шестият съвсем малко встрани.