Право в целта.
Хикса го нямаше. На мястото му се виждаше кръгла дупка, от която стърчаха само четирите краища на двете чертички. По едно мастилено крайче отгоре и отдолу на всяка. Ричър отново се изкашля, подпря се на ръце и стана. Кеш легна на негово място и погледна през мерника.
— Добре стреляш — каза той.
— Пушката е добра — отвърна Ричър.
Кеш дръпна затвора и изстреляната гилза падна на рогозката. Той се изправи на колене, взе я и я пусна в джоба си. После стана и понесе пушката към хамъра.
— Е, ставам ли? — подвикна Ричър след него.
— За какво?
— За събеседник.
Кеш се извърна.
— Ти това изпит ли мислиш, че беше?
— Много се надявам, че е било изпит.
— Може и да не ти хареса това, което имам да кажа.
— Да пробваме все пак.
Кеш кимна.
— После. В кабинета.
Кеш подкара хамъра към края на стрелбището, за да прибере мишената. После обърна и потеглиха към бараките. Подминаха мъжете с трите пикапа, които си стреляха кротко, без да забелязват нищо наоколо. Влязоха в кабинета, Кеш отвори някакъв шкаф и класира мишената в чекмеджето, обозначено с буква „Р“, като „Ричардсън“. После пръстите му се преместиха на „Б“ за „Бар“ и той извади оттам голяма пачка хартиени мишени.
— Опитваш се да докажеш, че приятелчето ти не е убиецът, така ли? — попита той.
— Не ми е приятелче — отвърна Ричър. — Навремето го познавах, това е всичко.
— Е, и?
— Не го помня като кой знае какъв голям стрелец.
— По телевизията казаха, че разстоянието е било съвсем малко.
— Да, но с движещи се цели и стръмни ъгли на отклонение.
— По телевизията казаха, че уликите сочат към него.
— Така е — потвърди Ричър. — Видях с очите си.
— Ето, гледай — каза Кеш и подреди част от мишените във ветрило на тезгяха. Като тесте карти. После ги събра плътно една до друга, за да отвори място за още. Под първата редица направи втора, докато се събраха общо трийсет и два листа, в две редици, номерирани и маркирани с един и същ надпис: Дж. Бар, 300 метра, всеки с дата, като първата беше отпреди близо три години. — Чети и плачи — добави Кеш.
Всяка мишена показваше перфектни попадения.
Ричър ги гледаше изумен една подир друга. На всяка една най-вътрешният кръг, концентричните пръстени около десетката, беше плътно запълнен с идеални кръгли дупки, на плътни групи — ясни и категорични. Трийсет и две мишени, по десет изстрела, всичките до един във вътрешния кръг.
— Това ли са му всичките стрелби? — попита Ричър.
Кеш кимна.
— Ти сам го каза: при мен всичко се записва.
— С каква пушка?
— „Супер Мач“. Негова собствена. Страхотно оръжие.
— От полицията обадиха ли ти се?
— Да. Някакъв тип на име Емерсън. Държа се доста прилично. Ясно му е, че след като Бар е тренирал при мен, ще гледам някак да си спасявам задника. Нямам интерес да си навредя на репутацията. Много съм вложил в това предприятие, а лесно мога да го съсипя, ако му излезе лошо име.
Ричър още веднъж огледа мишените, една по една. Спомни си какво бе казал на Хелън Родин: Тези неща не се забравят.
— А какво ще кажеш за Чарли, приятеля му? — попита той.
— В сравнение с него Чарли беше безнадежден случай.
Кеш събра мишените на Джеймс Бар в плътна купчинка и ги бутна отново в чекмеджето „Б“. Отвори друго, обозначено със „С“, и пак извади сноп хартии.
— Чарли Смит — каза той. — Също бивш военен, ако се съди по вида. Но не бих казал, че казармата е направила от него човек.
— Винаги ли идваха заедно?
— Бяха неразделни — отвърна Кеш.
— И стреляха на различни стрелбища?
— Те бяха на различни планети — каза Кеш.
Ричър кимна. Чарли далеч отстъпваше по точки на Бар. Беше по-слаб стрелец, далеч по-слаб. На една от мишените имаше само четири попадения — по един в четирите квадранта, в близост до ъглите. От трийсет и две мишени имаше само осем десетки. От които една-единствена точно в центъра. Чист късмет, щастливо трепване на ръката, внезапен порив на вятъра. Извън това дупките бяха разпръснати по цялата повърхност на мишените. Като голяма част от куршумите му изобщо не бяха улучили белия лист. Процентно най-голям брой попадения имаше в бялото поле между двата външни кръга. Много слаби резултати. Но дори в неточността си стрелбата му не беше напълно хаотична. В нея сякаш имаше някаква странна последователност. Прицелваше се, но все пропускаше. Сякаш имаше тежка форма на астигматизъм.