— Що за човек беше той? — попита Ричър.
— Кой, Чарли ли? — каза Кеш. — Непроницаем. Нищо не можеш да разбереш за него. Ако беше по-добър стрелец, може би щеше да ме уплаши.
— Един такъв дребен?
— Дребосък, да. Със смахната прическа.
— Те разговаряха ли с теб?
— Всъщност, не. За мен това бяха двама типове от Индиана, които идваха да се разтоварват, гърмейки на стрелбището ми. Тук е пълно с такива.
— Ти наблюдаваше ли ги, докато стреляха?
Кеш поклати глава.
— Научил съм се никога никого да не наблюдавам. Хората възприемат това като критика. Те идват при мен, това е всичко. Не им се натрапвам.
— Бар от теб ли купуваше патроните си?
— Да. „Лейк Сити“. Скъпички са.
— И пушчицата му не е евтина.
— Да, но той ги заслужава.
— А каква пушка използваше Чарли?
— Същата. Сякаш бяха комплект. В неговия случай това беше смешно, все едно някой дебеланко с бирен корем да си купи бегач от карбонови влакна.
— Тук имаш ли отделни стрелбища за пистолети?
— Имам едно покрито. Ползва се при дъжд. Иначе ги пускам да гърмят, където си изберат. Аз самият не си падам много по пистолети. В тях няма изкуство.
Ричър кимна. Сержант Кеш събра накуп мишените на Чарли, като внимаваше да останат подредени по дати. След това изравни ръбовете на купчинката и ги мушна в съответното чекмедже.
— Смит е доста разпространено име — каза Ричър. — Доколкото ми е известно, най-често срещаното фамилно име в Америка.
— Тоя наистина беше Смит — каза Кеш. — Преди да запиша нов член, му искам шофьорската книжка.
— А откъде е той?
— По акцент ли? Някъде от северните щати.
— Може ли да взема една от мишените на Джеймс Бар?
— За какъв дявол ти е?
— За спомен — каза Ричър.
Кеш не отговори.
— Няма да се загуби — настоя Ричър. — Не възнамерявам да я обявя за продан по интернет.
Кеш мълчеше.
— Бар няма да стъпи повече тук — продължи Ричър. — Това поне мога да ти го гарантирам. А ако наистина искаш да си нямаш неприятности, в твой интерес е останалите направо да ги изхвърлиш.
Кеш вдигна рамене и се извърна към шкафа.
— Най-новата — каза Ричър. — Ако може нея, ще е най-добре.
Кеш прелисти с палец купчинката и измъкна една мишена. Подаде му я през тезгяха. Ричър я пое, сгъна я внимателно на четири и я мушна в джоба на ризата си.
— Е, на добър час — каза Кеш. — Дано има късмет приятелят ти.
— Не ми е приятел — каза Ричър. — Но ти благодаря за помощта.
— Няма защо — отвърна Кеш. — Между другото, аз те знам кой си. Познах те, когато залегна с пушката. Никога не забравям позата на професионалния стрелец. Ти спечели същия турнир десет години след мен. Бях там, в публиката, и те наблюдавах. Истинското ти име е Ричър.
Ричър кимна.
— Много беше любезно от твоя страна — продължи Кеш — да си замълчиш, след като ти разправих, че съм се класирал едва трети.
— При теб конкуренцията беше жестока — отвърна Ричър. — Докато десет години по-късно бяха останали само разни лекета.
Ричър спря на последната бензиностанция преди щатската граница и зареди колата на Ан Яни. После позвъни на Хелън Родин от телефонния автомат.
— Още ли е там ченгето? — попита той.
— Вече са двама — отвърна тя. — Един във фоайето и един пред вратата ми.
— Франклин започна ли работа?
— Още от сутринта.
— Някакъв напредък?
— Засега не. Петима напълно обикновени хора.
— Къде е кантората на Франклин?
Тя му продиктува адреса. Ричър погледна часовника си.
— Ще те чакам там в четири.
— Как беше в Кентъки? — попита тя.
— Объркващо.
Той пресече река Охайо в обратната посока по същия мост, докато Шерил Кроу му напомняше отново и отново как всеки ден е един дълъг, виещ се път. Той усили звука, сви вляво след моста и пое на запад. Според картите на Ан Яни на шейсет и пет километра напред имаше голяма детелина. Там щеше да отбие на север и след още два часа да профучи над целия град, на дванайсет метра над земята. Това му се струваше по-разумно, отколкото да се лута долу из улиците. Каза си, че Емерсън сигурно вече здраво се е изнервил. В един малко по-късен момент щеше направо да побеснее.
Ричър стигна до детелината и се вля в магистралата на север. Когато дискът на Шерил Кроу започна отново, спря уредбата и продължи да кара, заслушан само в шумовете на пътя. Мустангът се носеше уверено напред със сто и десет километра в час. Огромният петлитров двигател боботеше хищно. Ричър си каза, че ако имаше начин този мотор и това задвижване да се монтират в някоя очукана стара каросерия, това би било колата на мечтите му.