В този момент му се обади Лински. След четиринайсет часа непрекъснато търсене не бяха открили и следа от военния.
— Време е да се насочим към адвокатката — каза Лински. — В края на краищата без нея нищо няма да стане. Тя е в центъра на всичко. Тя е тази, която дърпа конците.
— Така повдигаме залога — отбеляза Зека.
— Залогът и без това е твърде висок — отвърна Лински.
— Може пък военният сам да се е пръждосал.
— Може — отвърна Лински. — Но въпросът е какво е оставил след себе си. В главата на адвокатката.
— Ще помисля по въпроса — каза Зека — и ще ти се обадя.
— Да продължаваме ли да търсим?
— Какво, умори ли се?
Лински беше изтощен, а божата в гръбнака го побъркваше.
— Ни най-малко — излъга той. — Изобщо не съм уморен.
— Продължавайте да търсите тогава — нареди Зека. — Но преди това ми пратете Раскин.
Когато магистралата започна да се изкачва на пилоните, Ричър намали на осемдесет. Остана в средната лента, като подмина изхода към надлеза зад библиотеката. Продължи още три километра напред, право на север, и стигна до детелината с широкото четирилентово шосе, на което се намираше магазинът за авточасти. Оттам тръгна на изток по локалното двулентово шосе, докато не сви отново на север, по междуселския път към дома на Джеб Оливър. След по-малко от минута се озова в дълбоката провинция. Дъждовалните машини бавно се въртяха, а слънчевите лъчи образуваха малки дъги в струите вода.
Дълбоката провинция. Където се крият всички тайни.
Той изключи от скорост и остави колата да спре по инерция до пощенската кутия на Оливър. Един мустанг в никакъв случай не можеше да мине по изровения коловоз до къщата. Гърбицата в средата щеше да разбие всичко отдолу. Преден, заден мост, ауспух. Ан Яни нямаше да се зарадва особено. Затова той слезе и остави колата, където я беше спрял — ниска, източена, мързеливо излегната под слънцето. Запристъпва по засъхналата кал, като усещаше всяка буца пръст, всяко камъче през тънките си подметки.
Червеният додж на Джеб Оливър си беше на мястото. Не толкова лъснат, както предишния път — вече беше равномерно покрит с червеникав прахоляк, тук-там спечен на едри петна от сутрешната роса. Старата къща беше притихнала. Хамбарът беше заключен.
Ричър подмина предната врата. Заобиколи къщата и застана отзад, до верандата. Майката на Джеб си седеше все така на люлката. Със същите дрехи, само че този път без половинлитровата бутилка в скута. Очите й бяха станали големи като чаени чинийки и гледаха налудничаво. Единият й крак беше подвит отдолу под нея, а с другия се люлееше — два пъти по-бързо отпреди.
— Здрасти — каза тя, като го видя.
— Джеб още ли го няма? — попита той.
В отговор тя само поклати глава. Ричър се ослуша. Наоколо се чуваха познатите звуци — съскането на дъждовалните машини, тихото поскърцване на люлката, пукането на сухите дъски под краката му.
— Имаш ли пистолет? — попита той.
— Оръжията не ми понасят много — каза тя.
— А телефон?
— Прекъснаха го — отвърна тя. — Не съм си платила сметката. Но не ми и трябва. Джеб ми дава да ползвам неговия, джобния, като имам нужда.
— Това е добре — каза Ричър.
— Какво му е доброто? Джеб го няма.
— Именно. Понеже сега възнамерявам да разбия хамбара ви и да вляза, а не желая да повикаш ченгетата, докато съм вътре. Или да ме гръмнеш в гърба.
— Хамбарът е на Джеб. Не можеш да влизаш в него — каза тя.
— Не виждам как ще ме спреш.
Той се обърна и тръгна по пътеката. След лек завой тя извеждаше право пред двойната врата на хамбара. Както всичко останало, и вратата беше скована от дъски, последователно гнили и после съхнали на слънце в продължение на стотина зими и лета. Ричър почука с кокалчетата на пръстите си и усети как дървото кънти на кухо. Катинарът обаче беше нов. Стоманен, с U-образна форма, като онези, които ползват куриерите, за да заключват велосипедите си.
Беше прекаран през две нови стоманени халки върху метални пластини, завийте ни с по три болта в дъските. Ричър хвана катинара и го раздруса. Плътна, тежка стомана, нагрята от слънцето. Солидна работа. Не можеше нито да я счупи, нито да я среже. Нямаше с какво.
Но и най-добрата заключалка е точно толкова надеждна, колкото това, към което е монтирана.
Ричър сграбчи с две ръце катинара и го дръпна. Отначало леко, после по-силно. Вратата леко поддаде, изви се навън, после се спря. Той я подпря с длан, като с другата ръка дърпаше катинара. Халките се поразклатиха, но не излязоха от дупките си. Ричър си помисли, че Джеб сигурно им е подложил шайби отзад — широки и дебели, за да разпределят натиска.