Ами да!
Той отби и спря мустанга на малкия паркинг пред бакалията. Остави двигателя да работи и отиде до телефонния автомат на стената. Пусна монетата в процепа и извади половинката от картичката на Емерсън. Този път набра номера на участъка.
— Какво обичате? — попита дежурният.
— Полицията ли е?
— Да, сър, заповядайте.
Ричър заговори тихо и припряно, накъсвайки нервно думите:
— Оня тип, на когото сте пуснали портрета… който се… ъъъ, издирва, нали така?
— Да, сър?
— Ами че той е тук, точно сега…
— Къде?
— В моето заведение. За бърза закуска. На шосето, което излиза на север от града. Онова, широкото, с четирите ленти. Седнал е на бара и обядва…
— Сигурен ли сте, че това е той?
— Много прилича на рисунката.
— Има ли кола?
— Голям червен додж пикап.
— Как се казвате, сър? — попита го дежурният.
— Тони Ладзери — отвърна той. Антъни Майкъл Ладзери, играл на втора база през 1935-а, отбелязал 273 точки в 118 мача. Извел отбора на второ място. Ричър си каза, че скоро ще трябва да смени позициите. „Янкис“ не можеха да се похвалят с достатъчно именити играчи на втора база, нито пък с достатъчно години, в които да не са били шампиони.
— Прието, сър — каза дежурният и затвори.
Ричър седна зад волана на мустанга и зачака. След малко се чуха първите сирени, които с мъка си пробиваха път през задръстванията на север.
Хелън Родин беше стигнала до средата на Втора улица, когато забеляза в огледалото си суматоха. Някакъв сив шевролет импала изхвръкна с шеметен обратен завой от лентата, в която се движеше, пресече лентите на насрещното движение и се понесе с пълна газ в обратна посока.
— Ама че идиот! — изруга тя.
Ан Яни се обърна и погледна назад.
— Това беше полицейска кола — каза тя. — Личи си по антените.
Ричър се добра до адреса на Франклин с десетина минути закъснение. Оказа се двуетажна сграда от червени тухли. На всички врати и прозорци бяха поставени железни капаци. На долния етаж се помещаваше нещо като производствен цех, изоставен на вид. Но горните прозорци имаха щори, зад които се виждаха светлини. Към втория етаж водеше външно стълбище. Върху вратата беше закована бяла пластмасова табелка с надпис: Разследвания Франклин. Отстрани на сградата имаше нещо като паркинг — тясна асфалтирана площадка, на която плътно една до друга можеха да се съберат шест коли. Зеленият сатурн на Хелън беше вече там, заедно с някаква синя хонда сивик и черен шевролет събърбън — толкова грамаден, че задницата му стърчеше половин метър над тротоара. Шевролетът беше на Франклин. Хондата — може би на Роузмари Бар.
Ричър подмина сградата, без да намали, и сви в първата пряка. Заобиколи цялото каре, но нищо нередно не привлече погледа му. Вкара мустанга в едно от свободните места, до сатурна на Хелън, заключи го и се изкачи тичешком по външната стълба. Влезе, без да чука. Отначало се озова в малко антренце с кухненски бокс от едната страна и врата от другата, която сигурно беше на тоалетна. В дъното имаше голяма стая, от която се чуваха гласове. Той пристъпи напред и видя Франклин, седнал зад бюрото си, Хелън Родин и Роузмари Бар, седнали на двата стола пред него, и Ан Яни, която гледаше през прозореца — сигурно колата си долу.
— Разбираш ли от медицинска терминология? — попита Хелън, като го видя.
— Каква например?
— Например, ПА — каза тя. — Писано е от лекар. Съкращение.
Ричър погледна първо нея, после Роузмари Бар.
— Сетих се — каза накрая той. — Това е диагнозата на Джеймс Бар, която са му поставили в болницата. Вероятно в лека форма.
— В начална фаза било — каза Роузмари. — Каквото и да е то.
— Как позна? — попита Хелън.
— Интуиция — каза Ричър.
— И какво е то?
— Не сега — каза Ричър. — Да караме подред. — Той се обърна към Франклин: — Кажи ми първо какво знаем за жертвите.
— Петима напълно случайни хора — каза Франклин. — Без каквато и да било връзка помежду си. Нищо забележително за когото и да било от тях. Във всеки случай не открих никаква връзка с Джеймс Бар. Мисля, че ти се оказа абсолютно прав — той не ги е убил по личен мотив.