Но в конкретния случай арестуването мина почти като на шега. Джеймс Бар едва успя да се събуди. Когато в три сутринта разбиха вратите на къщата, командосите го завариха заспал в леглото си. Продължаваше да спи и когато петнайсет въоръжени мъже изпълниха спалнята и в лицето му бяха насочени петнайсет дула заедно с петнайсет лъча на полицейски фенерчета. Разбуди се донякъде едва когато командирът на отряда смъкна завивките и възглавниците му на пода, търсейки скрито оръжие. Такова нямаше. Бар отвори очи. Измънка нещо от рода на Какво има?, след това се обърна на другата страна и отново заспа на голия дюшек, като се обгръщаше с ръце, за да се предпази от внезапния студ. Беше едър мъж с бяла кожа и черна, вече прошарена коса. Пижамата му беше тясна и къса. Изглеждаше отпуснат и някак стар за своите четирийсет и една години.
Кучето му се оказа стар мелез, който се събуди от шума и с неохота се довлече от кухнята. Пазачите на двете полицейски кучета го заловиха незабавно и го отнесоха в камионетката си. Емерсън свали шлема от главата си и влезе в миниатюрната, изпълнена с човешки тела спалня. На нощното шкафче имаше половинлитрова бутилка „Джак Даниълс“, три четвърти пълна, а до нея — оранжево бурканче с лекарства, също три четвърти пълно. Той се наведе да го огледа. Приспивателни. Напълно законно предписани на името на Роузмари Бар. На етикета пишеше: Роузмари Бар. Да се взема по едно хапче в случай на безсъние.
— Коя е тази Роузмари Бар? — запита помощник окръжният прокурор. — Тоя да не би да е женен?
Емерсън се огледа.
— Няма такъв вид.
— Самоубийство? — запита началникът на командосите.
Емерсън поклати глава.
— Щеше да ги изгълта всичките. Плюс цялата бутилка уиски. Сигурно мистър Бар просто не е могъл да заспи отведнъж. След такъв напрегнат и плодотворен ден…
В стаята миришеше на застояло, на мръсни чаршафи и немито тяло.
— Трябва да внимаваме — каза помощник окръжният прокурор. — В момента той е в несвяст. После адвокатът му ще каже, че не е бил в състояние да осъзнае правата си при задържането. Така че не бива да му позволяваме да говори. А ако каже нещо, ще се правим, че не го чуваме.
Емерсън повика медицинския екип. Нареди им да прегледат Бар, за да е сигурно, че не се преструва, както и че няма опасност да им умре в ръцете. Няколко минути те се суетиха около него, преслушаха го, премериха му пулса, прочетоха етикета на бурканчето с хапчетата. Накрая го обявиха за клинически здрав и в нормално физическо състояние, но дълбоко заспал.
— Психопат! — изригна началникът на командосите. — Никаква съвест няма тоя тип!
— Сигурни ли сме, че това изобщо е нашият човек? — запита помощник окръжният прокурор.
От облегалката на един стол Емерсън свали панталон от костюм и пребърка джобовете му. Вътре имаше малък портфейл. Извади шофьорската книжка. Името съвпадаше, адресът също. Лицето на снимката също.
— Този е — отвърна той.
— Не бива да му разрешим да говори — настоя заместник окръжният прокурор. — Всичко трябва да е по закон.
— Смятам все пак да му прочета правата — каза Емерсън. — Моля всички да отбележите това.
Той хвана Бар за рамото, разтърси го и в отговор оня разтвори наполовина очи. Емерсън му прочете правата според установения ред за задържане: правото да запази мълчание, правото да получи служебен защитник. Бар видимо се опитваше да се съсредоточи, но нещо не му се удаваше. Накрая се отпусна и пак заспа.