— Последна възможност — каза Чарли.
Ричър му подхвърли леко обувката. С плавен замах, от долу на горе. Чарли я улови с една ръка във въздуха, сякаш сцената се повтори в забавен кадър отзад напред.
— Тя е на нещо като летен лагер — каза Чарли. — Така го приеми. Изпратена е да се запознае с нещата от живота. Да поразсъждава върху показанията си. Да си припомни как брат й е планирал всичко отдалеч, как в един момент се е издал пред нея какво възнамерява да прави. От нея ще излезе страхотен свидетел. Ще определи резултата от делото. Разбираш това, нали?
Ричър не отговори.
— Така че играта свърши — добави Чарли.
Ричър мълчеше.
— Две крачки назад — изкомандва Чарли.
Ричър отстъпи две крачки. С което се озова на ръба на бордюра. Чарли вече беше на шест метра от него. Държеше в ръка обувката и се усмихваше.
— Обърни се — каза той.
— Ще ме застреляш ли? — попита Ричър.
— Може би.
— По-добре ме застреляй.
— Защо?
— Защото ако не го направиш, ще те открия и ще съжаляваш, че не си го направил.
— Големи приказки.
— Не са приказки.
— Ами тогава по-добре да те застрелям.
— Най-добре.
— Обърни се — изкомандва Чарли.
Ричър се обърна.
— А сега не мърдай — каза Чарли.
Ричър застана неподвижен. С лице към улицата. Без да мърда, без да мига. Вперил поглед в асфалта пред себе си. Беше положен върху много стар паваж, от което повърхността беше нагърчена на равномерни ивици. Той започна да ги брои колкото да запълни последните секунди от живота си, като същевременно се напрягаше да долови някакъв звук зад себе си. Лекото прошумоляване на ръкави от вдигнати нагоре ръце. Едва чутото прещракване от обирането на мекия спусък. Дали Чарли наистина щеше да го застреля? Здравият разум казваше: не. Всяко убийство се разследва.
Но тези хора не се подчиняваха на здравия разум. Бяха луди. А освен това с петдесетпроцентна вероятност за тях работеше местно ченге. Или те за него.
Тишина. Ричър напрягаше слух да долови някакъв звук зад гърба си. Нищо. Измина цяла минута. После още една. И тогава на стотина метра някъде на изток се чу полицейска сирена.
— Не мърдай — каза зад гърба му Чарли.
Ричър не мърдаше. Изминаха още десет секунди. Двайсет. Трийсет. После две патрулни коли завиха едновременно в улицата. Едната откъм изток, другата откъм запад. И двете се приближаваха с голяма скорост. Двигателите ревяха, гумите свиреха по асфалта. Внезапният шум отекваше в тухлените фасади на къщите. Колите заковаха спирачки на метри от него. Вратите се отвориха. От тях се изсипаха полицаи. Ричър извърна глава. Чарли го нямаше.
14
Арестът бе извършен бързо и ефикасно, по обичайната процедура — с насочени пистолети, викове, белезници, прочитане на правата. Ричър не каза нито дума. Беше достатъчно опитен, за да тръгне да се разправя с полицаите. Неслучайно самият той беше служил като военен полицай в течение на тринайсет години; знаеше какви неприятности може да си навлече с приказки. И каква загуба на време е това. Кажеш ли една дума, полицаите трябва да спрат, за да я запишат. А Ричър не можеше да си позволи точно сега да чака някой да му записва думите.
Разстоянието до полицейския участък беше милостиво кратко. Не повече от четири преки. Ричър си помисли, че като бивше ченге Франклин нарочно си е избрал място за кантора в квартала, с който е свикнал. Твърде практично. Той използва времето за пътуване, за да си изработи стратегия. Допусна, че ще го отведат право при Емерсън, което му даваше петдесет процента шанс да се озове в една стая с лошия.
Или с добрия.
Накрая се оказа, че шансът му да попадне на лошия бе точно сто процента, понеже и двамата — и Емерсън, и Родин — бяха в стаята. Ричър бе измъкнат за лактите от патрулната кола и поведен право към кабинета на Емерсън, който седеше зад бюрото си. Докато пред бюрото беше седнал Родин.
Нищо не мога да кажа, помисли си Ричър. Но това сигурно ще приключи бързо.
После се замисли: И все пак, кой от двамата? Родин?
Или Емерсън? Родин беше с костюм. Тъмносин, от студена вълна, скъп — може би същият, с който беше и в понеделник. Емерсън беше по риза. Държеше в ръце химикалка. Превърташе я между пръстите си и почукваше с нея по бюрото.
Хайде де, започвайте! — помисли си Ричър.
— Не беше чак толкова трудно да те открием — каза Емерсън.
Ричър не отговори. Още беше с белезници.
— Разправи ни за онази нощ, когато уби момичето — каза Родин.
Ричър не отговори.
— Как се почувства, когато й изви врата? — добави Емерсън.