От участъка отидоха право в кантората на Франклин, изкачиха се тичешком по стълбището и го завариха зад бюрото му. Лампите в стаята бяха угасени и лицето му беше обляно в синкавото сияние на монитора, в който се беше вторачил с празен поглед, сякаш очакваше оттам да изскочи нещо интересно, а то все не изскачаше. Ричър го информира за Роузмари Бар. Франклин постоя няколко мига неподвижно. Хвърли неспокоен поглед към вратата. После към прозореца.
— Ние в това време сме били тук — каза той.
Ричър кимна.
— Да, и тримата. Ти, аз и Хелън.
— Не съм чул нищо.
— Аз също — отвърна Ричър. — Явно са много добри.
— Какво ли ще й направят?
— Ще я заставят да даде показания срещу брат си. Ще й сложат в устата някаква измислена история.
— Дали ще я измъчват?
— Зависи колко бързо ще капитулира.
— Тя няма да капитулира — обади се Ан Яни. — Каквото и да й сторят. Не видяхте ли колко твърдо е решена да изчисти името на брат си?
— В такъв случай ще я измъчват.
— Къде е тя според теб? — попита Франклин.
— Където са те — отвърна Ричър. — Само че не знам къде са.
В това време Роузмари Бар беше във всекидневната на горния етаж, привързана със скоч за един стол. Зека седеше срещу нея и я наблюдаваше. Жените винаги бяха провокирали въображението му. Навремето беше прекарал двайсет и седем години от живота си, без да види жена. В наказателния батальон, където го бяха пратили през 43-та, имаше няколко, но те бяха незначително малцинство, а освен това бързо измряха. Впоследствие, когато Великата отечествена война вече бе спечелена, започнаха безкрайните му митарства по съветския Гулаг. През 49-а за малко бе зърнал някаква селянка на брега на Беломорския канал. Дебела селянка, приведена в нива с цвекло на двеста метра в далечината. След това нищо, докато през 76-а не видя една медицинска сестра, препускаща с шейна тройка през замръзналата сибирска пустош. По това време той беше разбивач на скали в каменна кариера. Тъкмо бяха излезли от ямата с още стотина като него и крачеха към бараките в разпокъсана колона по дългия прав коларски път, когато шейната с медицинската сестра се приближи по шосето, перпендикулярно на тях. Теренът беше равен, без нито едно хълмче или дори дърво, покрит с дебел сняг. Виждаше се във всички посоки до безкрай. Те забелязаха медицинската сестра поне от километър и половина. Спряха се, наблюдаваха я жадно, докато се изравни с тях, после се извърнаха на другата страна и я изпроводиха с погледи, докато шейната й се скри зад хоризонта. Същата вечер надзирателите ги лишиха от храна като наказание за своеволието; в резултат от това четирима загинаха от глад, но Зека оцеля.
— Удобно ли ти е? — попита той.
Роузмари Бар не отговори. Мъжът на име Ченко й беше върнал обувката. Коленичи пред нея и собственоръчно я нахлузи на крака й, като продавач в магазин. След това се отдръпна и седна на дивана до другия, към когото се обръщаха на Владимир. Мъжът на име Соколов бе останал на долния етаж, в помещението, пълно с апаратура за наблюдение. Последният от групата — Лински — крачеше нервно напред-назад из стаята; лицето му беше изкривено от болка, явно имаше проблеми с кръста.
— Когато Зека те пита нещо, отговаряй! — обади се мъжът на име Владимир.
Роузмари извърна поглед встрани. Тя се боеше от Владимир повече, отколкото от останалите. Владимир беше огромен и излъчваше усещане за поквара, като неприятна телесна миризма.
— Тя дали разбира положението, в което се намира? — попита онзи, когото наричаха Лински.
Зека се усмихна, а Лински отвърна на усмивката му. Това беше нещо като шега, в която бяха посветени само двамата. Всякакви позовавания на човешки права и призиви за хуманно отношение в лагерите бяха посрещани с един и същ въпрос: Разбираш ли положението, в което се намираш? След което задалият въпроса добавяше и неизменния отговор: Ти нямаш положение. За Родината ти си никой! Първия път, когато Лински бе чул този въпрос, той се накани да отговори, но Зека беше наблизо и го дръпна настрани. По това време Зека беше навъртял вече цели осемнайсет години в лагерите, така че за него беше нетипично да се намеси в защита на един новобранец. Но нещо в този непохватен новак беше привлякло вниманието му и той го взе под крилото си. Оттогава бяха неразделни — заедно ги бяха местили по лагери, на които и двамата не знаеха имената. За Гулаг са написани много книги, разкрити са много документи, но иронията в случая е, че именно потърпевшите нямат ни най-малка представа къде точно са били. Никой не си бе дал труда да им каже. Всеки лагер приличаше на всички останали — бодлива тел, бараки, необятни гори или вечно замръзнала тундра, безкрайно превиване на гръб в нечовешки труд.