— Е, вдигайте го — каза Емерсън.
Увиха го в одеяло, двама полицаи го вдигнаха от леглото и го помъкнаха към колата. С него се качиха помощник окръжният прокурор и един фелдшер. Емерсън остана в къщата и оглави обиска. Той лично откри джинсите с протритите колена в гардероба на спалнята. Велурените обувки с подметки от суров каучук, покрити с прах, бяха поставени чинно на пода до тях. Шлиферът беше в гардероба в антрето. Бежовият „Додж Караван“ — в гаража. Пушката с издрасканата ложа — в мазето. Освен нея имаше още няколко подобни, всичките наредени една до друга върху поставка, монтирана на стената. Отдолу, върху дърводелски тезгях, имаше няколко деветмилиметрови пистолета. Както и множество кутии с боеприпаси, включително една почти празна, в която бяха останали няколко патрона „Лейк Сити М852“ с кух връх и скосена задна част, по 10,09 грама единият. Отстрани в стъклени буркани се пазеха изстреляните гилзи. Готови за претопяване, каза си Емерсън. И за повторно зареждане на ръка. В най-близкия буркан имаше само пет гилзи. От патрони „Лейк Сити“. Бурканът беше отхлупен, сякаш петте гилзи бяха пуснати в него бързешком. Емерсън се наведе и го помириса. В буркана се долавяше миризма на барутни газове — вече изстинали, но все още пресни.
Емерсън си тръгна от къщата на Джеймс Бар в четири часа сутринта. В негово отсъствие пристигна екип от криминалисти — щеше да огледа под лупа цялото жилище. Той се обади на дежурния в участъка, който потвърди, че Бар си спял най-кротко. Бил в отделна килия и под денонощно медицинско наблюдение. Най-после Емерсън се прибра вкъщи, за да дремне два часа, докато стане време да се бръсне и облича за пресконференцията.
Самата пресконференция погреба веднъж завинаги историята за сензационния масов убиец. За да има сензация, извършителят трябва да е на свобода и, по възможност, в неизвестност. За да има сензация, някой трябва да ни дебне отвън в мрака — скрит, невидим, коварен и заплашителен. Елементът на страх е в основата на всичко. Хората трябва да се чувстват несигурни и беззащитни, в постоянна опасност за живота си, докато извършват ежедневните си дела — наливат бензин в колата, пазаруват в хипермаркета или отиват на църква. Ето защо, когато Ан Яни научи, че извършителят е разпознат и задържан, и то още преди началото на втория новинарски ден, тя прие това като лично поражение. Защото знаеше прекрасно какво ще си кажат в централата на телевизионната мрежа: Приключило събитие, вчерашна новина, да го забравим. И още: Поначало едва ли е било кой знае какво. Просто на някакъв селяндур от Средния запад, рожба на кръвосмешение, му причернява пред очите и решава насила да се набута в пандиза. Такъв като нищо спи с братовчедка си и пие бира от пластмасови шишета. В цялата тази история нямаше нищо сензационно, а още по-малко зловещо. Щяха да й отделят максимум още три минути в праймтайма, колкото да обобщи престъплението и да опише арестуването, и толкова. Нейният голям журналистически удар щеше да потъне в забвение.
Но макар и разочарована, Ан Яни се владееше превъзходно. Задаваше уместни въпроси с уважителен тон. Горе-долу по средата на пресконференцията тя внесе нова тема. Подхвана нова нишка на повествование. Трябва да признаем, драги зрители, че полицията си свърши достойно работата. Но извършителят едва ли е просто някаква нещастна откачалка. Това в никакъв случай не се подразбира от само себе си. Напротив. Имаме работа със закоравял професионален престъпник, заловен единствено благодарение на не по-малко професионалните действия на полицейското управление. Нищо, че сме в глухата провинция. Това не пречи. По-скоро обратното — за да разкрият подобни престъпления, на полицейските служби по Източното и Западното крайбрежие в миналото са им били нужни дни, дори седмици. Дали хората щяха да клъвнат? Тя започна да прехвърля в съзнанието си подходящи заглавия. Как ли щеше да звучи „Най-бързите в Америка“? Нещо като „Най-смешните американски видеоклипове“?
След като говори десетина минути, началникът на полицията отстъпи думата на Емерсън. Той представи пълни подробности по самоличността и биографията на извършителя, като гледаше да не разводнява изложението си. Само фактите, госпожице. Очерта с няколко думи хода на разследването. Отговори на въпроси. Нито веднъж не се самоизтъкна. Ан Яни усещаше, че според Емерсън този път на полицията й е провървяло. Че улики е имало предостатъчно — много повече от обикновено.
После думата взе Родин. В изложението си той изкара всичко, свършено от полицията до момента, някаква бледа прелюдия към онова, което тепърва предстоеше — към истинската работа, за която отговорност носеше само и единствено окръжната прокуратура. Да, окръжната прокуратура щеше най-внимателно да огледа фактите, без да пропусне нищо съществено. И, наистина, мис Яни, доколкото можем да преценим, обстоятелствата по случая действително ни позволяват да искаме смъртно наказание за Джеймс Бар.