Стаята утихна.
Франклин вдигна глава.
— Ето — каза той, — това е. Най-после нещо, което не е съвсем обичайно. Най-после пробив.
— Какво е то? — попита Ан Яни.
— Преди два месеца Олийн Арчър съобщила в полицията, че съпругът й е изчезнал.
15
Франклин дръпна стола си назад, за да им направи място, и всички се скупчиха около монитора. Ричър и Хелън се случиха един до друг; раменете им се допираха. От кратката им вражда нямаше и следа — и двамата бяха обхванати от треската на ловеца, преследващ вълка.
Голяма част от страницата беше заета от неразбираема служебна информация, главно препратки и сигнатури — комбинации от букви и цифри, часове на вписване, кодове за произход. Същинският текст беше кратък. Преди два месеца мисис Олийн Ан Арчър подала до полицията сигнал за изчезването на съпруга си Едуард Стратън Арчър. Въпросният тръгнал за работа от семейното жилище по обичайния начин в понеделник сутрин, но не се върнал до края на работния ден в сряда на същата седмица, когато бил подаден сигналът.
— Още ли се води изчезнал? — попита Хелън.
— Да — отвърна Франклин и й посочи едно главно „А“, заровено сред служебната информация в горната част на екрана. — Преписката е още активна.
— Да поговорим с приятелките на Олийн — предложи Ричър. — Трябва ни малко предистория.
— Сега ли? — каза Франклин.
— Имаме само дванайсет часа — отвърна Ричър. — Да не губим време.
Франклин записа имената и адресите на колежката и съседката на Олийн Арчър. Подаде листчето на Ан Яни, понеже щеше да получи хонорара си от нея.
— Аз оставам тук — каза той. — Ще проверя дали има нещо за съпруга в базите данни. Може да е съвпадение. Или да има по една съпруга във всеки щат. Не че ще е първият или последният…
— Не вярвам в съвпадения — каза Ричър. — Затова не си губи времето. Вместо това ми намери един телефонен номер. На един тип на име Кеш. Бивш сержант от морската пехота. Собственик е на стрелбището, където Джеймс Бар е ходел да тренира. В Кентъки. Обади му се от мое име.
— Какво да му кажа?
— Кажи му, че се обаждаш от мое име. Да се качва на хамъра и да идва. Още тази вечер. Кажи му, че се организира нов турнир.
— Турнир ли?
— Той ще те разбере. Да си донесе пушката, снайперската М–24. С прицел за нощно виждане. И каквото там още му се намира.
С тези думи Ричър тръгна след Хелън и Ан Яни, които вече слизаха по стълбите. Качиха се на сатурна на Хелън — двете жени отпред, Ричър отзад. Той си помисли, че и тримата вероятно биха предпочели мустанга, но имаше само две места.
— Накъде най-напред? — попита Хелън.
— Коя живее по-близо?
— Колежката.
— Тогава при нея.
Колите по улиците се движеха бавно. Платната бяха разкопани на места, между строителните площадки се движеха тежки машини. Ричър поглеждаше ту часовника си, ту през прозореца. Свечеряваше се. Времето неумолимо течеше.
Колежката живееше в някакво тихо безлично предградие източно от града. От двете страни на улицата имаше два реда скромни дървени къщи с малки ливадки отпред, американски знамена на пилони, баскетболни кошове над гаражните врати, сателитни чинии и тухлени комини. На дънерите на някои дървета бяха завързани избелели от слънцето жълти хартиени ленти. Ричър знаеше, че това се прави в знак на подкрепа за военнослужещите зад граница. Къде точно служеха тези хора, нямаше никаква представа. Нито пък разбираше смисъла на този символичен жест. За тринайсет години служба зад граница той нито веднъж не бе срещал военен, на когото да му пука какво е вързано за дървото пред дома му. Докато ги хранеха и заплатата си течеше, докато имаше патрони и съпругата не кръшкаше със съседа, всички бяха доволни.
Слънцето залязваше зад гърбовете им. Хелън караше бавно, проточила шия напред, за да разчита номерата на къщите. Когато забеляза търсения номер, тя сви на площадката пред гаража и паркира зад някаква малка кола. Ричър разпозна марката от разходката си по шосето с четирите ленти: Най-добрите гаранции в Америка!