Ричър се спря при електрическото табло. За момент се изкуши да дръпне шалтера и да ги остави без ток. Но се сети, че Ченко има мерник за нощно виждане, докато самият той нямаше. Затова само се обърна и бавно запълзя нагоре по стълбите.
Ан Яни буквално се спъна в обувките на Хелън Родин. Бяха поставени прилежно една до друга в основата на оградата. Черни, лачени, с високи токчета, те хвърляха едва забележими отблясъци. Докато ходеше приведена покрай оградата, Яни ги ритна и безпогрешно разпозна звука на празни обувки. Наведе се, вдигна ги и ги закачи на оградата за токовете.
— Хелън — прошепна тя. — Хелън! Къде си?
И тогава чу глас:
— Тук съм.
— Къде?
— Тук! Върви напред.
Яни продължи да върви. След няколко крачки различи тъмна фигура, свита на кълбо в основата на оградата.
— Изпуснах си телефона — каза Хелън Родин. — Не мога да го намеря.
— Добре ли си?
— Не ме улучи. Подскачах като умопобъркана. Но куршумът мина много близо. Уплаших се. Изпуснах телефона и побягнах.
Хелън се надигна в седнало положение. Яни приклекна до нея.
— Виж — каза Хелън и протегна ръка. В разтворената й длан блестеше нещо. Монета. От двайсет и пет цента, нова и лъскава.
— Какво е това? — попита Яни.
— Четвърт долар.
— Е, и?
— Ричър ми го даде. — Тя се усмихна. Яни видя как белите й зъби проблеснаха за миг на лунната светлина.
Ричър се прокрадваше безшумно по коридора, като отваряше врати вляво и вдясно и претърсваше стаите. Всички бяха празни. В подножието на стълбището се спря. Влезе заднишком в някакво празно помещение, пет на три метра, служило в миналото за килер. Приклекна, постави ножа на пода и извади телефона си.
— Сержант! — прошепна той.
Кеш отговори начаса:
— Ааа, появи ли се?
— Телефонът беше в джоба ми.
— Яни е открила Хелън. Момичето е добре.
— Чудесно. Мазето и приземният етаж са чисти. Май накрая ще се окажеш прав. Роузмари е на тавана.
— Сега там ли отиваш?
— Мисля, че се налага.
— Трупове?
— Засега два.
— Горе те чакат още хора значи.
— Ще внимавам.
— Прието, край.
Ричър прибра телефона в джоба си и вдигна ножа от пода. Изправи се и запристъпва по коридора. Стълбището беше в задната част на сградата. Широко, с извити парапети и полегати стъпала. Доста импозантно за времето си. След първото крило имаше площадка. Ричър се изкачи заднишком до средата на крилото. Така щеше веднага да забележи, ако някой наднича отгоре иззад парапета. Гледаше да се придържа близо до стената. Дървените стълбища най-често скърцат по средата на стъпалото. Движеше се бавно, като пробваше с тока на обувката си всяко следващо стъпало и внимателно пренасяше тежестта на тялото си върху него. Полека и безшумно. Капитански обувки. Все за нещо да стават и те. На петото стъпало главата му се озова на едно ниво с пода на горния етаж. Вдигна пистолета. Пристъпи още една крачка назад. Вече виждаше целия горен коридор. Беше празен. Притихнал, застлан с мокет, осветен от една-единствена слаба крушка. Нищо забележително, освен шестте затворени врати — по три от всяка страна. Той изпусна въздуха от дробовете си и изкачи останалите няколко стъпала до площадката. Премести се плътно вляво, до стената, и полека изкачи второто крило до горния етаж. Навлезе в коридора.
А сега какво?
Шест затворени врати. Кой къде е? Тръгна бавно към предната част на къщата. До първата врата спря и се ослуша. Не се чуваше нищо. Пристъпи към следващата врата. И там нищо. Продължи нататък, но преди да стигне до последната врата, от горния етаж се чу шум. Някакви неясни звуци, които се разпространяваха през дъските на пода. И които не можеше да определи с точност. Някакво приплъзване, после изстъргване, после хрущене, които се повтаряха ритмично едно след друго, като в края на всеки цикъл се чуваше лека, но отчетлива стъпка. Ричър се заслуша, извил шия нагоре, към тавана. В този момент вратата на последната стая се отвори и Ричър се озова лице в лице с Григор Лински. Като го видя, Лински замръзна.
Беше облечен с познатия двуреден костюм — сив, с маншети на крачолите. Ричър го наръга с ножа в гърлото. Без да се замисли, с дясната ръка, инстинктивно. Заби острието и го завъртя наляво. Прережи гръкляна, та да замлъкне. Дръпна се настрани, за да избегне бликналата кръв. Подхвана го изотзад под мишниците и го замъкна обратно в стаята, от която беше излязъл. Беше кухня. Лински си беше правил чай. Ричър угаси газовия котлон под чайника. Постави ножа и пистолета на кухненския плот. Наведе се, хвана главата на Лински с две ръце, завъртя я надясно, после рязко я дръпна наляво. Шийните му прешлени се строшиха. Звукът беше достатъчно силен, за да се чуе из цялата къща. Ричър взе ножа и пистолета, застана до вратата и се ослуша. Нищо освен познатото приплъзване, изстъргване, хрущене и накрая човешка стъпка. Излезе обратно в коридора. И тогава се сети.