Стъкло.
Кеш беше открил огън по позицията на Ченко на горния етаж и като добър снайперист се бе опитал да причини максимални щети с един изстрел. На свой ред, също като добър снайперист, Ченко сега се опитваше да приведе работното си място във функционален вид. Като почистваше счупените стъкла по пода. Възможността да ползва повторно тази конкретна стая за стрелба беше двайсет и пет процента, затова искаше да си разчисти пътя до прозореца.
Това обясняваше ритмичните звуци, които се чуваха от горния етаж. Ченко замиташе с крак парчетата стъкло по пода. Като след всяко замитане правеше крачка напред с другия крак, за да повтори операцията. Целта му беше да си проправи пътечка през средата на стаята, колкото да мине от вратата до прозореца. За да не се подхлъзне, ако му се наложи да вземе разстоянието тичешком.
Докъде ли беше стигнал?
Пристъпвайки безшумно в мрака, Ричър се добра до другото стълбище. Беше идентично с предишното. С широки ниски стъпала, извито, с междинна площадка. Заизкачва се заднишком, като се ослушваше. Ритмичните шумове продължаваха: приплъзване, стъргане, хрущене, стъпка. Коридорът на третия етаж имаше същото разположение като на втория, но не беше застлан с мокет. Подът беше от голи дъски. В средата имаше стол с облегалка. Всички врати бяха отворени. Север се падаше вдясно. Ричър усети полъх на нощен въздух. Като се придържаше плътно до стената, той се запромъква напред. Шумовете се усилваха. Затаи дъх. Завъртя се бавно на пета и пристъпи крачка вляво. Озова се точно срещу вратата.
Ченко беше на три метра и половина. С лице към прозореца, чиято долна половина беше вдигната и залостена зад горната. Стъклата ги нямаше. В стаята нахлуваше студ. Ченко си проправяше пътечка от вратата към прозореца. До целта оставаше по-малко от метър. Беше прегърбен, изцяло погълнат от задачата. За него това беше жизненоважно. Едно подхлъзване, и щеше да загуби ценно време за стрелба.
Ченко беше дисциплиниран боец.
Но му оставаха около десетина секунди живот.
Ричър прибра ножа в джоба си, за да освободи дясната си ръка. Стегна мускули. Пристъпи безшумно напред по проправената от Ченко пътечка. Четири тихи стъпки. Ченко го усети. Тялото му се напрегна. Ричър го улови за врата. С една ръка. Стисна го здраво. Направи още една голяма крачка, като буташе Ченко пред себе си, и го изхвърли през прозореца с главата напред.
— Предупредих те — прошепна той на мрака отвън. — Трябваше да ме довършиш, когато имаше възможност.
Той извади телефона от джоба си.
— Сержант!
— Тук!
— Погледни прозореца на третия етаж, откъдето се стреляше. Виждаш ли го?
— Виждам го.
— От него току-що падна един тип. Трябва да е долу на земята. Ако се надигне, застреляй го.
Ричър прибра телефона в джоба си и тръгна да търси вратата за таванското помещение.
Откри Роузмари Бар напълно невредима, седнала на пода в таванското помещение. Глезените и китките й бяха овързани с лепенки, лепенка имаше и през устата й. Ричър допря пръст до устните си. Тя кимна. Той разряза лепенките с окървавения нож и й помогна да се изправи. Отначало тя се олюляваше. После се окопити и дори се поусмихна. Ричър си каза, че каквито и страхове да бе изпитала през изминалите часове, какъвто и прилив на възторг да изпитваше в момента — всичко това беше неутрализирано от желязната решимост да помогне на брат си. Ако тя оцелееше, и той щеше да оцелее. Вярата я беше крепила през цялото време.
— Няма ли ги вече? — попита шепнешком тя.
— Не, с изключение на Раскин и Зека — прошепна в отговор Ричър.
— Раскин се самоуби. Зека го накара. Чух ги как си приказват. Задето се е оставил да му вземеш телефона.
— Къде според теб се крие Зека?
— Повечето време е в дневната. На втория етаж.
— Коя врата?
— Последната вляво.
— Добре, ти стой тук — прошепна Ричър. — Отивам да го очистя и веднага се връщам.
— Не мога да остана тук. Трябва да ме изведеш навън.
Ричър помисли.
— Добре, но ще пазиш тишина. И на поглеждай настрани.