Най-после се намери решение. Предложи го адвокатът по углавните дела. Казваше се Дейвид Чапман. Беше кален в битки ветеран, който познаваше Родин от окръжната прокуратура. И то доста добре. В неговото положение би било действително невъзможно да не го познава. Двамата си приличаха като две капки вода, израснали бяха в един и същи квартал и сега работеха в една и съща област, макар и от противоположни страни на барикадата. Така че Чапман отиде в пушалнята, извади мобилния телефон от джоба си и позвъни на Родин в дома му. Двамата юристи си поговориха откровено и изчерпателно. После Чапман се върна на масата за обяд.
— Случаят е пределно ясен — каза той. — Братът на мис Бар се е накиснал до шията, че и по-нагоре. Доказателственият материал на Родин е железен, изпипан до последния детайл. Сигурно един ден за него ще пише в учебниците. Всичко си е на мястото. Празно няма.
— Той докрай ли беше искрен с теб? — запита управляващият съдружник.
— Между стари приятели няма място за увъртане — отвърна Чапман.
— Е, и?
— Можем да пледираме най-много за смекчаване на присъдата. Ако вместо инжекция получи доживотен затвор без право на замяна, това вече ще е голяма победа за нас. И това е всичко, на което мис Бар може да се надява. Както и онзи умопобъркан неин брат, при цялото ми уважение към нея.
— Доколко можем да се намесим? — запита управляващият съдружник.
— Само на етапа на произнасяне на присъдата — отвърна Чапман. — Понеже той бездруго ще се признае за виновен.
— Имаш ли нещо против да се заемеш?
— Само при тези условия.
— Колко часа работа ще ни струва това?
— Не много. Понеже на практика не може да се направи нищо.
— Какви основания имаме да искаме смекчаване на присъдата?
— Доколкото знам, той е ветеран от войната в Персийския залив. Така че може да е взимал нещо, да си лекува нервите. Или е имал посттравматично разстройство на личността. Може да се договорим предварително с Родин. Да го поканим на обяд или нещо такова.
Управляващият съдружник кимна. После се обърна към специалиста по данъчно право:
— Можеш да кажеш на твоята секретарка, че сме готови да направим всичко по силите ни, за да помогнем на брат й в този час на нужда.
Бар бе преместен от предварителния полицейски арест в окръжния затвор още преди сестра му или Чапман, или който и да било друг да се бяха видели с него. Бяха му взели одеялото и пижамата, като вместо това му бяха дали затворническо бельо, оранжев гащеризон и гумени чехли за баня. Окръжният затвор не беше комфортно място. Имаше неприятна миризма и беше твърде шумно. Поради пренаселеност социалните и етническите напрежения, които на улицата оставаха под контрол, вътре избухваха с пълна сила. Арестантите бяха наблъскани по трима в килия, а не достигаше и охрана. На новодошлите им викаха шарани и ги оставяха да се оправят сами.
Само че Бар бе служил в армията, та за него културният шок не беше чак толкова страшен, колкото можеше да се очаква. След като оцеля като шаран в течение на два часа, той бе отведен в стаята за разпити. По пътя му казаха, че там го чака адвокат. Самата стая представляваше тясно помещение без прозорци, с маса и два стола, завинтени за пода. На единия стол седеше някакъв мъж, който му се стори смътно познат. Върху масата беше поставен портативен магнетофон. Приличаше на уокмен.
— Казвам се Дейвид Чапман — каза седналият мъж — и съм защитник по углавни дела. Адвокат, с други думи. Сестра ви работи в нашата фирма. Помоли ме да ви помогна. — И ето, дойдох.
Бар не каза нищо.
— Разговорът ни се записва — каза Чапман. — Аз го записвам. На касетка. Предполагам, че не възразявате.
Бар мълчеше.
— Мисля, че сме се срещали веднъж — продължи Чапман. — На коледното парти на фирмата. Преди години.
Бар продължи да мълчи.
Чапман изчака малко.
— Обвиненията са много сериозни — каза той.
Бар не отговори.
— За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.
Бар седеше и го гледаше. Няколко безкрайни минути не каза нищо. Накрая се наведе напред към малкото магнетофонче на масата и произнесе първите си думи от предишния следобед насам. Той каза:
— Хванали са не този, когото трябва.
— Не съм аз този, когото търсят — поясни Бар.
— А кой е той? — запита веднага Чапман. Добър тактик, с голям опит в съдебни разпити, той знаеше как да накара събеседника си да говори. Като наложи някакъв ритъм на въпроси и отговори. Въпрос. Отговор. Въпрос. Отговор. По този начин устите им се развързваха. Попаднеха ли в ритъма, казваха си всичко.