Емерсън го изгледа неразбиращо.
— С Ен Би Си ли? — попита Кеш.
— Преди малко видях Яни да си играе с копчетата на телефона. Допускам, че всяка дума от тази стая се предава в студиото.
Ани вдигна телефона си нагоре.
— По открит канал — обясни тя. — Звукът се записва дигитално на три отделни твърди диска плюс на две аналогови касети. Още отпреди да се качим на хамъра.
Кеш я изгледа смаян.
— Сега разбирам защо ми зададе този тъп въпрос за нощния прицел. И защо говореше на себе си като спортен коментатор.
— Тя си е журналистка — каза Ричър. — Това тук ще й донесе „Еми“.
Всички мълчаха напрегнато.
— Детектив Бианка — каза високо Ричър. — Повишена сте в началник на Криминалния отдел. Как се чувствате?
Яни направи гримаса. Ричър пристъпи напред, наведе се над Емерсън и бръкна под сакото му. Като се изправи, в ръката си държеше деветмилиметров „Глок“. Подаде го на Бианка.
— Хайде, извършете ареста — каза той.
В този момент по лицето на Зека се разля усмивка. Вратата се разтвори и в стаята се появи Ченко.
Беше целият покрит в кал, дясната му ръка беше счупена или изкълчена в рамото, или може би ключицата беше изместена, или и трите заедно. Китката му беше мушната между копчетата на ризата вместо в превръзка. Но на лявата ръка й нямаше нищо. Беше съвсем здрава. Защото първото нещо, което Ричър видя, когато се извърна към него, беше нетрепващата отрязана цев на гладкоцевна пушка. Неподвижна, нетрепваща, насочена право в корема му. Откъде ли я е взел? — помисли си той. Може би от колата си? Колите откъм изток ли бяха паркирани? Не че имаше някакво значение.
Ченко погледна Бианка.
— Махни го тоя пищов — изкомандва той.
Бианка се наведе и постави глока на Емерсън на пода. Не се чу никакъв звук заради дебелия мокет.
— Благодаря — каза Ченко.
Всички мълчаха.
— Струва ми се, че по едно време като че ли бях позагубил съзнание — каза Ченко. — Но уверявам ви, сега съм много по-добре.
— Ние винаги оцеляваме — чу се гласът на Зека от другия край на стаята. — Такава ни е природата.
Ричър не се обърна. Погледът му беше прикован към пушката на Ченко. „Бенели Нова“, дванайсети калибър, тип „помпа“. С пистолетна ръкохватка и отрязан приклад. И с отрязана пред ложата цев. С четири патрона в магазина. Красиво оръжие, обезобразено от вандали.
— Емерсън — провикна се Зека. — Ела да ме отвържеш.
Ричър чу как зад гърба му Емерсън се надигна от стола.
Вместо да се обръща, той направи крачка напред и леко встрани, по-близо до Ченко. Беше с две глави по-висок от него и два пъти по-широк.
— Трябва ми нож — каза Емерсън.
— Военният има — каза Ченко. — Сигурен съм, като гледам какво е направил с приятелите ми долу.
Ричър се приближи още малко към него. Двамата бяха странна гледка. Едър и дребен мъж, застанали на по-малко от метър един срещу друг, като пушката в ръцете на дребния почти се допираше в корема на едрия. Кръстът на Ричър беше на височината на гръдния кош на Ченко.
— Дай ножа! — каза Емерсън.
— Ела да си го вземеш — отвърна Ричър.
— Плъзни го по пода.
— Няма.
— Ще стрелям — каза Ченко. — Дванайсети калибър, в корема.
И после какво? — помисли си Ричър. — С тая помпа трудно ще се оправиш с една ръка.
— Стреляй де — каза той.
Всички го гледаха. В гърба си усещаше няколко чифта очи. Ушите му бучаха от тишината и нахлулата в мозъка кръв. Изведнъж си даде сметка за различните миризми в стаята. Миризмата на прах по мокета, на износени мебели, миризмата на напрежение и първосигнален страх, ароматът на влажен нощен въздух, нахлуващ от отворената врата на долния етаж и от разбития прозорец на горния, въздух, който носеше със себе си богатите миризми на мокра пръст и тор и на още нещо, което напълваше и растеше из близките ниви.
— Хайде де — каза той. — Стреляй.
Ченко не стреля. Не направи нищо. Двамата с Ричър стояха един срещу друг и се гледаха. Ричър знаеше точно разположението на хората и мебелите в стаята. Самият той ги беше подредил така. Представи си ги мислено. Ченко беше застанал до вратата с лице към прозореца. Всички останали гледаха в обратната посока — към вратата. Ричър беше точно срещу Ченко — толкова близо, че можеше да го пипне. Кеш му се падаше право в гръб, доста далеч, облегнат на прозореца, и го наблюдаваше. Зека беше на дивана и гледаше в същата посока. Емерсън се намираше горе-долу по средата на стаята, застанал нерешително близо до Зека. Ан Яни, Франклин, Хелън и Роузмари Бар бяха насядали в креслата покрай стените, с извърнати към него глави. И накрая Бианка и Алекс Родин на кухненските си столове, обърнати назад, с разширени от ужас очи.