— Мисля, че трябва да наема други адвокати — каза тя.
Франклин не отговори.
— Дейвид Чапман смята, че Джеймс е виновен — продължи тя. — Не е ли така? Затова се е отказал да го защитава.
— Не мога да коментирам — отвърна Франклин. — Чапман ми е работодател.
Сега беше ред на Роузмари Бар да замълчи.
— Как беше в болницата? — запита Франклин.
— Ужасно. Той е в интензивното с цяла глутница надзиратели от затвора. Приковали са го с белезници към леглото. Та човекът е в кома, за бога! Как според тях ще се вдигне да избяга?
— Какво е правното му положение?
— Арестуван е, но още не са му предявени обвинения. Така че положението му е неустановено. Смятат, че сигурно е щял да бъде пуснат под гаранция.
— Може би са прави.
— При сегашните обстоятелства смятат, че на практика не е пуснат под гаранция. Затова още е в ръцете им. Някъде вътре в системата. В зоната на мрака.
— Какво искаш да стане?
— Да му свалят белезниците. И поне да го преместят във военна болница, като ветеран. Но за да се издейства това, трябва да намеря адвокат, който да е готов да се заеме сериозно със случая.
Франклин се замисли. После попита:
— А как си обясняваш доказателствата срещу него?
— Познавам брат си.
— Но се изнесе от къщата му, нали?
— Да, но по други причини. Не защото е побъркан убиец.
— Предварително си е запазил място в гаража — каза Франклин. — Това си е предумишлено убийство.
— Значи ти също го смяташ за виновен.
— Съдя по фактите. А фактите не са в негова полза.
Роузмари Бар не отговори.
— Съжалявам — каза Франклин.
— Можеш ли да ми препоръчаш друг адвокат?
— А ти можеш ли да вземеш решение? Имаш ли пълномощно от брат си?
— Мисля, че се подразбира. Той е в кома, аз съм най-близката му роднина.
— С колко пари разполагаш?
— Не са много.
— А той?
— Има дял от къщата.
— Нещата никак не изглеждат добре. А за фирмата ти това ще бъде голям шамар.
— Не мога да се притеснявам и за тях.
— Можеш да изгубиш всичко, дори и работата си.
— Аз тъй и тъй ще я изгубя, ако не помогна на Джеймс. Осъдят ли го, ще ме съкратят. Защото ще ги срамя като сестра на осъден убиец. Ще им тежа на реномето.
— Приспивателните ти са били у него — каза Франклин.
— Аз му ги дадох. Той няма здравна осигуровка.
— Защо са му били?
— Трудно заспиваше нощем.
Франклин замълча.
— Ти все пак го смяташ за виновен — каза Роузмари.
— Доказателствата са неопровержими — отвърна Франклин.
— А и Дейвид Чапман не прави нищо, нали така?
— Защо не допуснеш за момент, че Дейвид Чапман може и да е прав?
— На кого да се обадя?
Франклин помисли за момент.
— Пробвай с Хелън Родин — каза той.
— Родин ли?
— Тя е дъщеря на окръжния прокурор.
— Не я познавам.
— Кантората й е в центъра. Едва-що прохожда в професията. А понеже е нова, ще се старае.
— Дали е уместно да наемам дъщерята на обвинителя?
— Във всеки случай законът не го забранява.
— В съда ще се изправят баща срещу дъщеря.
— Иначе щеше да е Чапман срещу Родин, а двамата се познават много по-отблизо, отколкото Родин и дъщеря му. Нея дълго време я е нямало у дома.
— Къде е била?
— В колеж, в правния факултет, после стажуваше при някакъв съдия във Вашингтон.
— Дали я бива?
— Мисля, че от нея ще излезе юрист.
Роузмари Бар позвъни на Хелън Родин в кантората й. Искаше първо да я изпита. Една млада и амбициозна адвокатка би трябвало в неделя сутрин да си бъде на работното място.
Хелън Родин издържа теста. Когато телефонът звънна, тя беше на бюрото си и вдигна слушалката. Бюрото й беше купено на втора ръка и гордо стоеше в центъра на едната от двете стаи на малка кантора в същата стъклена кула, където на целия втори етаж се помещаваше местният клон на Ен Би Си. Наемът на кантората не беше висок, понеже отчасти се субсидираше от градската управа. Идеята беше да се привлекат корпоративни наематели за обновения градски център, които после с данъците си да спомагат за поддържането му.
Не беше нужно Роузмари Бар да описва надълго и широко случая на Хелън Родин, понеже всичко се бе разиграло под прозорците на кантората й. А онова, което не бе успяла да види с очите си, бе научила впоследствие от новинарските емисии. Бе успяла да изгледа всичките репортажи на Ан Яни, която вече познаваше по физиономия от случайните им срещи във фоайето и асансьорите на сградата.
— Ще помогнете ли на брат ми? — запита я Роузмари Бар.