— И така — каза Хелън, — според мен той искрено вярва, че не го е направил. Така поне твърди отначало, а после, когато вижда, че Чапман не го приема сериозно, се ядосва и прекратява разговора. Това поне е ясно, нали?
— Наистина не го е направил! — каза Роузмари Бар.
— Вчера разговарях с баща ми — каза Хелън Родин. — Уликите сочат точно обратното, мис Бар. Боя се, че той е извършителят. Трябва да приемете, че дори родната сестра може би не познава брат си толкова добре, колкото би й се искало. Или може би някога го сте познавали, но впоследствие той се е променил.
Настъпи продължително мълчание.
— Баща ви дали казва истината относно уликите? — запита Роузмари Бар.
— Длъжен е — отвърна Хелън. — Така или иначе, ние ще я научим. Има си установен процес на представяне на доказателствен материал. Ще се събират свидетелски показания. Той няма никаква полза да блъфира тъкмо сега.
Всички замълчаха.
— От което не следва, че не можем да помогнем на брат ви — продължи Хелън Родин. — Самият той вярва, че не го е направил. Убедена съм в това, след като изслушах записа. Явно в събота е бил в състояние на умопомрачение. Следователно можем да твърдим, че и в петък не е съзнавал какво прави.
— По какъв начин му помагаме с това? — запита Роузмари Бар. — Така или иначе, признаваме, че го е направил!
— Да, но последиците за него ще бъдат различни. Ако се съвземе, до началото на процеса ще иде в психиатрично заведение, където поне ще го лекуват. Което, ако питате мен, е доста по-добре, отколкото да лежи в строго охраняван затвор.
— Искате да го обявят за луд, така ли?
Хелън кимна.
— Най-добрият ни шанс е да изградим защитата си върху медицинска диагноза. А ако започнем отсега, брат ви има шансове да подобрят условията му на задържане.
— Може и да умре. Така поне казват докторите. Не бих желала брат ми да умре като престъпник. Искам да изчистя името му.
— Брат ви още не е изправен на процес. Няма присъда. От гледна точка на закона засега е невинен.
— Не е същото — каза Роузмари Бар.
— Права сте — отвърна Хелън. — Наистина не е.
Отново настъпи продължително мълчание.
— Нека да се видим пак тук в десет и трийсет — каза Хелън. — Ще си изработим стратегия. Ако целта ни е да го прехвърлим в друга болница, колкото по-рано започнем, толкова по-добре.
— Трябва да разберем и кой е този Джак Ричър — каза Роузмари Бар.
Хелън кимна.
— Дадох името му на баща ми и на Емерсън.
— Защо?
— Хората на Емерсън са претърсвали къщата на брат ви. Може да са открили адрес или телефонен номер. А пък е редно баща ми да знае, понеже искаме този човек да свидетелства в наша полза, а не за обвинението. Сигурно ще може да ни помогне.
— Може да осигури алиби на брат ми.
— По-скоро в най-добрия случай ще се окаже негов стар приятел от казармата.
— Не виждам как — намеси се Франклин. — Двамата са били много различни по чин и военен профил.
— Трябва да го открием — каза Роузмари Бар. — Джеймс поиска това, нали? Сигурно за него означава нещо.
Хелън отново кимна.
— Разбира се, че държа да го открием. Може да има какво да ни каже. Някаква оневиняваща информация или връзка с нещо, което можем да използваме.
— Само че никой не знае кой е и къде е — каза Франклин.
Всъщност Ричър беше на два часа път от тях, на последната седалка на автобуса от Индианаполис. Пътуването беше бавно, но недотам неприятно. В събота срещу неделя бе пренощувал в Ню Орлиънс, в някакъв мотел до автогарата. Неделя срещу понеделник бе прекарал в Индианаполис. Така че беше добре отпочинал, изкъпан, сит и свеж. През останалото време се бе подрусвал, поклащал и подремвал в автобусите, хвърляйки по някое и друго око на нижещите се покрай прозорците пейзажи, наблюдавайки разсеяно хаоса на провинциална Америка, прехвърляйки в съзнанието си избрани моменти от приключението с норвежката танцьорка. Целият му живот минаваше тъкмо така — като мозайка от мигове. Подробностите и контекстът постепенно избледняваха или се изкривяваха с времето, но усещанията за преживяното се преплитаха в пъстрата тъкан на спомените, в която нишките за добро и лошо бяха горе-долу поравно. Той още не можеше да реши към коя категория да причисли норвежката. За момента се задоволяваше да я разглежда като пропусната възможност. Но тя, така или иначе, скоро щеше да му се изплъзне и да поеме по своя път. Или той по своя. Намесата на съдбата в лицето на Си Ен Ен само бе ускорила процеса, и то в незначителна степен.