Значи — никакви намеци пред Алекс Родин. Никакво оставяне на телефонни номера „за всеки случай“.
А тогава — какво?
Ричър реши да изчака още двайсет и четири часа. Може би през това време щеше да се оформи по-ясна прогноза за състоянието на Бар. Може би беше по-добре да се обади и на Емерсън, за да прецени от друг ъгъл уликите по делото. И тогава щеше някак по-спокойно да остави случая на Алекс Родин, който да го приключи на автопилот, единствено въз основа на криминологичната експертиза. Ако възникнеха допълнителни проблеми, може би щеше да прочете за тях във вестника на някой плаж или в някой бар и да се върне, за да довърши започнатото.
И така, очакваха го двайсет и четири часа в неголям град във вътрешността на страната.
Той реши да се разходи и да провери дали градът си има река.
Имаше наистина. Беше широка, но мудна и течеше в посока от запад към изток южно от центъра на града. Някакъв приток на могъщата Охайо, помисли си той. Северният й бряг беше регулиран и подсилен по протежение на триста метра с гигантски бетонни блокове, може би по петдесетина тона всеки един. Блоковете бяха отлети и положени един до друг със завидна прецизност. Образуваха нещо като крайбрежна дига. Или може би кей. В бетона бяха вградени дебели железни гъби за привързване на кораби. Каменната настилка по кея беше около десетина метра широка. По цялата му дължина бяха наредени в два реда дървени навеси, половината обърнати към реката, останалите към улицата. Самата улица беше покрита със старовремски паваж. Допреди стотина години тук сигурно са се разтоварвали шлепове, помисли си Ричър. Наоколо е гъмжало от народ. Чаткали са копита, конски каруци са се друсали по паважа. Докато сега нямаше нищо. Пълно мъртвило, ако не се смяташе ленивото течение на реката. От железните гъби се лющеше ръжда, между паветата беше покарала трева.
Някои от дървените навеси все още имаха надписи.
Смесен магазин „Макгинти“. Семена „Алънтаун“. „Паркър“ — селскостопански инвентар. Ричър измина цялата тристаметрова дължина на кея и ги огледа един по един. Всичко плачеше за ремонт. Който нямаше да закъснее. Един град, който си беше построил декоративно езерце с фонтан в средата на пешеходната зона, щеше да се погрижи и за крайбрежната улица. Това беше неизбежно. Целият град беше в строежи. Постепенно строителните машини щяха да слязат и на юг. Някой щеше да получи данъчни облекчения, за да отвори кафене. Или може би бар с оркестър. Три вечери в седмицата — от четвъртък до събота. И малко музейче, което да разказва историята на града.
Той се извърна да си ходи и едва не се сблъска с Хелън Родин.
— Не сте чак толкова неоткриваем — каза тя.
— Така изглежда — отвърна той.
— Всички туристи идват да видят доковете — каза тя. В ръцете си държеше кожено куфарче, каквито носят адвокатите. — Мога ли да ви поканя на обяд?
Тя го придружи обратно до благоустроената зона на север. Само след няколко разкопани преки градът се промени от стар, уморен и износен в обновен и ухаещ на прясна боя. Прашните витрини на семейните магазинчета с изложени пожълтели торби за прахосмукачки и рахитични маркучи за перални машини отстъпиха място на лъскави бутици с осветени от халогенни спотове рокли по за неколкостотин долара, кожени обувки, кафенета, в които се предлагаше капучино по четири долара, както и магазинчета за всякакви джунджурии, изработени от титан. След няколко подобни витрини Хелън Родин го въведе в някакъв ресторант. Беше от онзи вид заведения, които Ричър познаваше твърде добре и по възможност избягваше. Гладко белосани стени, нашарени тук-там с голи тухли; алуминиеви масички със струговани крака, столове от същия материал, смахнати салати от най-невероятни съставки. Налудничава смесица от стилове, материали, вкусове и епохи и всичко това с претенции за оригиналност.
Хелън Родин го заведе до една маса в най-отдалечения ъгъл. Веднага отнякъде се появи енергичен хлапак с две менюта. Хелън си поръча нещо с резени портокал, цели орехови ядки и синьо сирене. Плюс чаша билков чай. Ричър изобщо отказа да чете менюто и си поръча същото като нея, но вместо с чай, с кафе. Черно, без никакви добавки.
— Това е любимото ми ресторантче в този град — каза Хелън.
Той кимна. Вярваше й. Хелън изглеждаше като у дома си в такова заведение с дългата си права коса, черни дрехи и неподправено младежко излъчване. Докато той беше по-възрастен и идваше от друго време и място.
— Искам да ми обясните нещо — каза тя. После се наведе напред и отвори куфарчето. Измъкна отвътре стария касетофон. Положи го внимателно на масата. Натисна бутона и пусна записа. Ричър чу гласа на предишния адвокат на Джеймс Бар: „Нямаш полза да отричаш.“ И после Бар: „Доведете ми Джак Ричър.“