— Какво ли означава това?
— Не знам.
— Помислете какво точно знаете — каза тя. — Моля ви. Сигурно знаете още нещо. Запитайте се защо се е сетил тъкмо за вас. Трябва да има причина.
Ричър не отговори. Хлапакът, който им беше сервирал, дойде да вдигне чиниите. Ричър посочи с пръст празната си чаша от кафе. Хлапакът направи още един тур до кухнята и се върна да му долее. Ричър вдигна чашата между двете си длани и помириса парата от кафето.
— Мога ли да ви задам един личен въпрос? — попита Хелън Родин.
— Зависи колко личен.
— Защо сте толкова труден за откриване? Обикновено хора като нашия Франклин могат да издирят всекиго.
— Може вашият Франклин да не е чак толкова добър, колкото си мислите.
— Най-вероятно е дори по-добър, отколкото си мисля.
— Не всеки може да бъде открит.
— Така е. Но вие специално нямате вид на неоткриваем.
— Бил съм в системата — каза той. — И то през целия си живот. После един ден системата се закашля и ме изплю навън. И аз си казах: след като съм извън играта, нека съм вън докрай. Толкова вън, че да няма накъде повече. Вън от всичко. Бях им се ядосал нещо, та може би съм реагирал незряло. Но постепенно свикнах.
— Било е нещо като игра, така ли?
— По-скоро като пристрастяване — каза Ричър. — Пристрастих се към това да съм извън всичко.
Хлапакът донесе сметката. Хелън Родин плати. После прибра касетофона в куфарчето си и двамата с Ричър си тръгнаха заедно. Поеха право на север, покрай строежите в края на Първа улица. Тя отиваше към кантората си, а той — да си търси хотел.
Един човек на име Григор Лински ги проследи с поглед, докато се отдалечиха. Беше излегнат назад в седалката на кола, паркирана до бордюра пред ресторанта. Лински знаеше къде обядва тя, когато някой й прави компания.
4
Ричър отседна в един хотел в центъра на града. Казваше се „Метропол Палас“ и се намираше през две преки източно от Първа улица, успоредно на главната й търговска част. Плати в брой за една нощувка, като се регистрира с името Джими Рийс. Вече бе минал по веднъж всички президенти и вицепрезиденти на страната, та сега използваше имена на полузащитници от бейзболния отбор „Янкис“, и то от периодите му на упадък, за да не са много известни. Джими Рийс беше играл доста добре през 1930 г., но през 1931-ва, вече достигнал мимолетния си апогей, бе тръгнал надолу. През 1932-ра се бе прехвърлил в „Сейнт Луис“, но съвсем за кратко и в края на сезона си бе отишъл също така незабелязано, както се бе появил. Беше умрял на деветдесет и три годишна възраст в Калифорния, забравен от всички. И ето че отново бе възкръснал като наемател на единична стая с баня в „Метропол Палас“, за една нощувка с уговорка да освободи стаята най-късно до единайсет на следващата сутрин.
„Метропол“ беше стар, полупразен, отдавна западнал хотел, който въпреки безрадостния си вид носеше следи от стара слава. Ричър веднага забеляза това. Представи си търговците на царевица отпреди стотина години, които са се изкачвани по хълма откъм кея, за да нощуват в него. Помисли си, че навремето фоайето може би е приличало на онези барове от уестърните, но за съжаление някой наскоро се беше опитвал да го освежи с оскъдни модернистични елементи. Имаше нов асансьор. Вместо с ключове стаите се отваряха с магнитни карти. Но извън козметичните промени сградата си оставаше по същество същата като едно време. Поне неговата стая имаше подобаващо старомоден и мрачен вид. Да не говорим за матрака на леглото, който изглеждаше като част от първоначалната мебелировка.
Той се излегна по гръб върху него и сплете пръсти зад тила си. Мислите му го отнесоха четиринайсет години назад, в Кувейт Сити. Всеки град си има своя цвят, наистина. В този смисъл Кувейт Сити беше бял. Бели фасади с бели гипсови орнаменти, боядисан в бяло бетон, бял мрамор.
Дори небето изглеждаше бяло, нажежено от слънцето. Мъже с бели роби. Бял беше и паркингът, от който бе стрелял Джеймс Бар, а също и жилищната сграда срещу него. И четиримата убити бяха носили черни очила, за да предпазят очите си от ослепителната светлина. И четиримата бяха улучени точно в главата, но очилата им по чудо бяха останали здрави. Просто бяха отхвръкнали при удара и паднали на земята. И четирите куршума бяха намерени, без което случаят може би нямаше да бъде разкрит. Бяха от снайперска карабина, със скосена задна част, и тежаха точно по 10,09 грама. Тези конкретно не бяха с кух връх — това беше забранено по Женевската конвенция. Бяха от стандартни патрони на американски снайперист от редовната армия или от морската пехота. Ако Бар беше използвал бойна карабина, лека картечница или пистолет, Ричър едва ли щеше да стигне далеч. Всички огнестрелни оръжия в театъра на бойните действия, с изключение на снайперските карабини, ползваха стандартни боеприпаси на НАТО, което щеше да направи идентифицирането на оръжието, произвело изстрелите, практически невъзможно. Но целта на Бар беше именно такава: да използва, поне веднъж в живота си, зачисленото му оръжие по жива цел. В резултат от което четирите куршума, струващи по тринайсет цента единият, го бяха издали.