Независимо от това случаят се беше оказал доста заплетен. Може би най-трудният, който Ричър някога бе решавал. Беше приложил логика, дедукция, документен анализ, страшно много тичане, интуиция и накрая бе действал по метода на изключването. Следата в крайна сметка го бе отвела до Джеймс Бар, който — видял най-после заветното червено облаче — го чакаше в арестантската си килия спокоен и удовлетворен.
За да си признае всичко.
Самопризнанието му беше направено доброволно, незабавно и изчерпателно. Ричър изобщо не го докосна с ръка. Бар с готовност описа преживяното. После на свой ред се поинтересува как точно е протекло разследването, като видимо се развълнува от процедурата. Явно не беше очаквал да го заловят. За нищо на света. Затова беше едновременно покрусен и възхитен от уменията на следователите. Накрая, когато по политически причини се бе наложило да го пуснат, дори им бе изказал съчувствие. Сякаш искрено съжаляваше, че всички усилия на Ричър са отишли напразно.
Докато четиринайсет години по-късно отричаше.
Двата случая — сегашният и предишният — се различаваха и по още нещо. Но Ричър така и не можеше да определи с точност по какво. Нещо във връзка с жегата в Кувейт Сити.
Григор Лински позвъни на Зека по мобилния си телефон. Зека беше неговият пряк работодател. Той не беше обикновен зек, а Зека, с главно „З“. Единственият. Въпрос на уважение. Беше на осемдесет години, но за най-малката проява на неуважение изкълчваше китки и лакти. Приличаше на стар бик. Не му липсваше нито физическа сила, нито сила на характера. Именно благодарение на физическата си сила и на силата на характера си беше достигнал до тази почтена възраст. Без тези две условия щеше да е загинал още на двайсет. Или по-скоро на трийсет, откакто полудя окончателно и престана да помни истинското си име.
— Адвокатката се върна в кантората си — каза Лински. — Ричър зави на изток по Първа. Не го последвах. Но видях, че не тръгна към автогарата. Може да се предположи, че остава в града. Сигурно ще отседне в „Метропол“. Това е всичко по въпроса засега.
Зека не отговори.
— Да предприемем ли нещо?
— Колко време ще остане?
— Зависи. Очевидно е дошъл с благотворителна мисия.
Зека не каза нищо.
— Да предприемем ли нещо? — запита повторно Лински.
Кратка пауза, през която в слушалката се чуваше само шумът по линията и дишането на стареца.
— Може би нещо за отвличане на вниманието — каза Зека. — Или за сплашване. Чувам, че бил военен. Вероятно ще се държи по предвидим начин. Ако наистина е в „Метропол“, довечера едва ли ще бъде там. Доста е скучно за военен. Ще иде някъде другаде. Вероятно сам. Нека му се случи инцидент. Проявете въображение. Нещо по-сложно. И не използвайте наши хора. Всичко да изглежда напълно естествено.
— Щети?
— Счупени кости, като минимум. Може би черепна травма. Да се озове в интензивното отделение до своя приятел Джеймс Бар.
— А адвокатката?
— На първо време я оставете на мира. И до нея ще стигнем, ако се наложи.
Хелън Родин прекара следващия един час на бюрото си. През това време телефонът й звънна три пъти. Първия път беше Франклин. Даваше заден ход.
— Съжалявам, но ще трябва да загубиш делото — каза той. — Пък и аз си имам достатъчно работа. Не мога да се занимавам с този случай безплатно.
— Никой не обича безнадеждните случаи — каза дипломатично Хелън. Все пак Франклин щеше да й трябва и за в бъдеще. Нямаше смисъл отсега да насилва нещата.
— Никакви безнадеждни случаи повече, особено безплатно — каза Франклин.
— Ако намеря пари, ще се заемеш ли отново?
— Разбира се — отвърна той. — Само ми звънни.
Двамата затвориха след съответните любезности. Деловите им отношения бяха запазени. След още десет минути телефонът иззвъня отново. Беше баща й, който изглеждаше притеснен.
— Да ти кажа честно, не трябваше да се заемаш с това дело — започна той.
— Не че имах кой знае какъв избор… — отвърна тя.
— Загубата може да се превърне в победа, ако разбираш какво искам да кажа.
— Победата още повече — отвърна тя.