Тя поклати глава.
— Франклин е твърде близък с някогашните си приятелчета от полицията. Не е достатъчно критичен. Няма да им придиря много.
— А защо избрахте мен? Не забравяйте, че аз лично държа Бар да си плати.
— Именно. Тъкмо затова вие сте най-подходящ. Искам да потвърдите, че разработката е перфектна. Тогава можете да си тръгнете оттук удовлетворен.
— А дали ще искам да ви кажа, ако намеря пропуск?
— Ще позная по очите ви. Както и по следващите ви действия. Ако си тръгнете, разработката е перфектна. Ако изчакате, значи не е.
— Франклин ви изостави, нали?
Тя се поколеба, после кимна.
— Това дело поначало е обречено. Аз се съгласих да го поема без заплащане. Понеже никой друг не го искаше. Докато Франклин си има достатъчно работа.
— Значи Франклин не иска да работи без хонорар, а аз искам, така ли?
— Просто трябва да го направите. Мисля, че сам вече сте го решили за себе си. Затова най-напред отидохте при баща ми. Той е доста самоуверен, няма спор. Вече сте го разбрали. Но от друга страна, държите лично да огледате данните. Понеже сте доста педантичен като следовател. Сам го казахте. Вие сте перфекционист. Преди да си тръгнете оттук, искате да се убедите, че всичко е изпипано до най-малката подробност според собствените ви представи.
Ричър не отговори.
— Сега ще ви се предостави възможност — продължи тя. — Това е тяхно конституционно задължение. Да ви покажат всичко, което имаме право да знаем. Защитата има право да получи всички данни по делото.
Ричър все така мълчеше.
— Нямате избор — каза тя. — Иначе нищо няма да ви покажат. Не обичат да споделят тайните си с непознати от улицата.
Един хубав оглед. И после да си тръгна удовлетворен оттук.
— Добре — рече накрая той.
Тя посочи с пръст:
— Тръгнете право на запад, след четири улици свийте на юг. Полицейският участък е на една пряка по-надолу. Аз ще се кача горе да звънна на Емерсън.
— Сега ли?
— Джеймс Бар идва на себе си. Искам да приключим с това колкото се може по-бързо. Утре цял ден ще търся психиатър, готов да работи без пари. Засега шансът ни е да пледираме невменяемост.
Ричър извървя указаните му четири улици на запад и една на юг. Полицейският участък заемаше цяло каре, като се падаше точно под шосейния надлез. Отпред и отстрани имаше Г-образен паркинг за полицейските коли. На него под ъгъл бяха наредени черно-бели патрулки, коли без отличителни знаци за цивилните детективи, както и една подвижна криминологична лаборатория и камионетка на специалните полицейски части. Сградата беше от полирани бежови тухли, с равен покрив, по който минаваха широките тръби на климатичната инсталация. Прозорците бяха с решетки; по отдалечените ъгли на оградата имаше бодлива тел.
Той влезе вътре, поразпита насам-натам и накрая се озова пред самия Емерсън, който го очакваше зад бюрото си. Ричър го позна от репортажа по телевизията. На живо си беше същият — тих, с бледо лице, нито едър, нито дребен, делови и компетентен на вид. Полицай до мозъка на костите. Полицейщината беше в кръвта и в гените му. Бликаше от порите на кожата му. Беше облечен със сив вълнен панталон и бяла риза, разкопчана на шията. Без вратовръзка. На облегалката на стола му висеше туидено сако. Лицето и тялото му бяха някак безформени, сякаш разкривени от непрестанен натиск.
— Добре дошъл в Индиана — рече той.
Ричър не отговори.
— Сериозно — продължи Емерсън. — Не се шегувам. Много се забавляваме, когато някой стар приятел на обвиняемия се появи отнякъде, за да разпердушини цялото ни разследване.
— Тук съм заради адвокатката му — обясни Ричър. — Не като негов приятел.
Емерсън кимна.
— Да те поставя в течение на историята тогава — предложи той. — После моят криминалист ще ти разкаже подробностите. Можеш да видиш всичко, което те интересува, и да задаваш всякакви въпроси, каквито намериш за нужно.
Ричър се усмихна. Самият той бе служил като полицай или нещо подобно в продължение на тринайсет безкрайни години. Службата му далеч не беше от най-леките, та бе научил полицейския език с всичките му диалекти. Разбираше тона с всичките му нюанси. Самият начин на изразяване на Емерсън говореше много. От него Ричър разбра, че въпреки първоначалната враждебност човекът насреща му тайно се радва да се срещне със свой потенциален критик. Понеже не се съмняваше и за момент, че делото му е в кърпа вързано.
— Ти си познавал Джеймс Бар доста добре навремето, прав ли съм? — запита Емерсън.
— А ти познаваше ли го? — отвърна с въпрос Ричър.
Емерсън поклати глава.
— Никога не съм го срещал преди. Нямаше никакви признаци какво си е наумил.