— Пушката му законно регистрирана ли е?
Емерсън кимна.
— Регистрирана, без да е модифицирана впоследствие. Както и всичките му останали оръжия.
— Да не е бил ловец?
Емерсън отново поклати глава.
— Не е бил член на Националната оръжейна асоциация, нито на някакъв местен ловен клуб. Никога не сме го виждали да излиза на лов. Няма каквито и да било противозаконни прояви. Обикновен тих гражданин, направо безшумен. Никакви признаци какво си е наумил.
— Имал ли си подобни случаи в миналото?
— Колкото щеш. Индиана се нарежда на шестнайсето място от петдесет и един щата, ако броим и окръг Колумбия, по убийства спрямо броя на населението. По-зле сме от Ню Йорк, дори и от Калифорния. Като този град не е най-лошият в щата, но не е и най-добрият. Така че сме имали доста такива случаи в миналото, като понякога се забелязват признаци какво ще става, друг път няма, но при всички случаи си знаем работата.
— Говорих с Алекс Родин — каза Ричър. — Много е впечатлен.
— Няма как да не е. Справихме се добре. Твоят стар приятел ни беше в ръцете шест часа след първия изстрел. Цялата разработка е изпипана като по учебник, от начало до край.
— И нямаш никакви съмнения, така ли?
— Представи си само: откакто написах доклада в събота сутрин, досега не съм се сещал повече за него. За мен случаят е приключен. По-несъмнен от това не може да бъде, а аз съм имал доста такива случаи, повярвай ми.
— Има ли смисъл тогава да се занимавам и аз с него?
— Има, разбира се. При мен работи един криминалист, който няма търпение да се изфука с уменията си. Добър човек, заслужава да бъде оценен по достойнство.
Емерсън придружи Ричър до лабораторията и го представи като сътрудник на защитата, дошъл да събира сведения по делото, а не като личен приятел на Джеймс Бар. С което донякъде спомогна за разведряване на атмосферата. След което го остави с криминалиста, който се оказа сериозен и задълбочен четирийсетгодишен мъж на име Белантонио. Независимо от гръмкото име, в него нямаше нищо превзето. Беше висок, слаб, мургав и леко прегърбен. Приличаше донякъде на погребален агент. При това смяташе, че Джеймс Бар ще се признае за виновен. С което щеше да го лиши от заслужена слава в съда. Това беше ясно. Човекът беше подредил всички улики в логическа нишка върху дългите маси в запечатания полицейски гараж и с наслада изнасяше пред посетителите си представлението, което щеше да му бъде отказано на процес със съдебни заседатели.
Масите бяха прости и продълговати, с бели покривки като във войнишка столова, подредени околовръст край стените на гаража. Над тях бяха заковани коркови дъски за обяви, плътно покрити със стотици гъсто изписани листове в найлонови калъфчета, всеки отнасящ се до точно определен предмет на съответната маса. В средата на правоъгълника, очертан от белите маси, се намираше бежовият „Додж Караван“ на Джеймс Бар. Помещението беше почистено и добре осветено с ярки неонови тръби, от които ванът изглеждаше огромен и някак неестествен, като пришълец от космоса. Беше стар и мръсен и излъчваше остра миризма на гума, бензин и моторно масло. Плъзгащата се задна врата беше отворена. Вътре Белантонио беше закрепил подвижна лампа, която осветяваше постелката на пода.
— Всичко изглежда много добре — каза Ричър.
— Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал — отвърна гордо Белантонио.
— Хайде, покажете ми.
Белантонио започна с пластмасовия конус. Виждаше се отдалеч, поставен на масата върху квадратно парче бакалска хартия, и също изглеждаше неестествено голям и някак не на място. По оранжевата му повърхност още се виждаха следи от тъмния прах, с който бяха вземали пръстови отпечатъци. Бар го беше пипал, в това нямаше съмнение. С дясната си ръка го беше хващал за тясната част, близо до върха. И то неведнъж. По гумата имаше множество отпечатъци от пръстите и дланта му. Нямаше съмнение, че са негови. Точките на съвпадение бяха повече от достатъчни за който и да било съд.
Същото се отнасяше и за монетата от брояча, и за гилзата, намерена в процепа. Белантонио показа на Ричър снимки, изкопирани от записа на охранителните камери, на които ясно се виждаше как ванът влиза в гаража малко преди инцидента и го напуска веднага след това. Показа му вътрешността на вана; показа му нишките от постелката, намерени върху грапавия бетонен под на гаража; кучешките косми, власинките от джинсите и шлифера. Показа му квадратно парче мокет, взето от къщата на Бар, както и нишките от него, открити на мястото на инцидента. Показа му старите войнишки обувки „Кларк“ и му обясни как каучуковата подметка е идеално средство за пренасяне на всякакви полепнали частици. Показа му малките драскотини по бомбетата на обувките, както и местата, където парченца от кожата се бяха полепили по бетона. Показа му проби от циментовия прах, който Джеймс Бар беше внесъл в къщата си и техниците бяха открили в гаража, в кухнята и дневната му. Показа му сравнителна проба от пода на гаража, както и доклада от лабораторията, в който се установяваше, че е един и същ прах.