Хелън Родин си записа нещо в бележника.
— Непременно ще наблегна на това.
— Искаш ли да хапнем някъде?
— Ние сме опоненти по това дело.
— Е, вече обядвахме заедно.
— Само защото исках да те помоля за услуга.
— Което не ни пречи да се държим цивилизовано.
— Ще вечерям с баща ми.
— И с него сте опоненти.
— Да, но той ми е баща.
Ричър не отговори.
— Добре ли се държаха полицаите? — попита тя.
Ричър кимна.
— Бяха любезни.
— Едва ли са се зарадвали да те видят. Те така и не разбират какво правиш тук.
— Нямаше от какво да се притесняват. Разработката е изпипана перфектно.
— Операта не свършва, докато не пее дебелата певица.
— Тя пее от пет часа в петък следобед — каза той. — И то доста гръмко.
— Може след вечеря да се видим някъде за по едно питие — предложи тя. — Ако успея да се отскубна навреме. На шест преки на север оттук има бар с телевизори. В понеделник вечер това е единственото място в града, където може да се отиде. Ще гледам да се отбия и да се видим, ако си там. Но нищо не обещавам.
— Нито пък аз — отвърна Ричър. — Може по това време да съм в болницата, за да изключа апаратурата на Джеймс Бар.
Той слезе с асансьора до партера, където откри Роузмари Бар да го чака във фоайето. Помисли си, че току-що е пристигнала от болницата, позвънила е на Хелън Родин и тя й е казала, че тъкмо си е тръгнал и слиза надолу. Затова бе останала там да го изчака. Видя я да крачи нервно напред-назад по една и съща права линия между асансьорите и изхода.
— Може ли да поговорим? — попита тя.
— Отвън — каза той.
Двамата минаха през въртящата се врата и се запътиха към южната стена на фонтана. Нивото на водата продължаваше бавно да се покачва. Подскачащите струи бълбукаха и ромоляха приспивно. Той седна на същото място, където и преди. В краката му се виждаха познатите свещи и дребни дарове в памет на загиналите. Роузмари Бар застана срещу него, съвсем близо, вперила поглед в очите му, без да поглежда надолу към семейните снимки, букетчетата и свещите.
— Добре е да мислите със собствения си мозък — каза тя.
— Така ли? — рече той.
— Щом Джеймс настояваше да дойдете, значи е невинен.
— Едното не следва непременно от другото.
— Но е логично — каза тя.
— Току-що се запознах с доказателствения материал — каза той. — Стига, че и отгоре.
— Не споря за това, което е станало преди четиринайсет години.
— Не можете да спорите, дори и да искате.
— Но сега е невинен.
Ричър не отговори.
— Разбирам чувствата ви — каза тя. — Смятате, че ви е предал.
— Така е.
— Ами ако не е? Ами ако той е спазил вашите условия и всичко това е следствена грешка? Как бихте се почувствали? Какво бихте направили за Джеймс? Ако сте готов да се изправите срещу него, не смятате ли, че би трябвало да сте еднакво готов и да застанете до него?
— Това са теории.
— Изобщо не са теории. Най-сериозно ви питам: ако се докаже, че грешите, че Джеймс не го е направил, ще си дадете ли труда да го защитите?
— Ако се докаже, че греша, моята защита няма да ви е нужна.
— Но ще го защитите ли?
— Да — отвърна Ричър, без да се замисли. Все пак едно такова обещание не му струваше нищо.
— Затова е добре да мислите със собствения си мозък.
— Вие защо се изнесохте от дома му?
Тя се замисли.
— Защото през цялото време беше гневен. С него не беше никак лесно да се живее.
— На какво се гневеше?
— На всичко.
— Може би е редно вие да помислите малко с мозъка си.
— Можех да си измисля причина, но не го направих. Казах ви истината. Нямам какво да крия. Искам да ми вярвате. Искам да ви накарам да повярвате и в него. Той е един нещастник, може дори да е душевно разстроен, но не е извършил това.
Ричър мълчеше.
— Ще мислите ли с мозъка си? — настоя тя.
Ричър не отговори. Вдигна рамене, извърна се и си тръгна.
Ричър не отиде в болницата, както се бе заканил. Не изключи животоподдържащата апаратура на Джеймс Бар. Вместо това си взе душ в хотел „Метропол Палас“ и се запъти към бара с телевизорите, за който му бе казала Хелън. Маршрутът му от шест преки на север от черната стъклена кула го отведе обратно под надлеза и оттам — в някакъв неугледен квартал. Още сутринта той бе забелязал, че благоустрояването на града стига до ясно очертана граница на юг, а сега констатира, че подобна граница има и на север, като барът се падаше малко отвъд чертата. Помещаваше се в невзрачна квадратна сграда, чието първоначално предназначение можеше да бъде само предмет на догадки. Може би беше замислена като магазин за селскостопански инвентар или автокъща, или зала за билярд. Беше с плосък покрив и зазидани прозорци. Улуците й явно бяха задръстени с нечистотии и от преливането на водата по фасадата се бяха образували петна от зелен мъх.