Ричър изпрати Хелън Родин до таксито и се качи в стаята си. Свали ризата си и я накисна в хладка вода в мивката. Не искаше петна от кръв по риза, която бе носил само един ден. След третия ден може би. Но не и по чисто нова дреха.
Въпроси? Имаше безброй, но както обикновено ключът беше във формулирането на главния въпрос. Основният. Например този: защо определени хора биха прибягнали към насилие, за да опазят една перфектно изпипана разработка? С първи подвъпрос: наистина ли разработката е перфектно изпипана? Той порови в паметта си за събитията от последното денонощие и още веднъж чу думите на Алекс Родин: Доказателственият материал срещу Джеймс Бар е железен. На практика неопровержим. Емерсън беше казал: За мен случаят е приключен. По-несъмнен от това не може да бъде. И накрая Белантонио: Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал. Всички тези хора имаха професионален интерес от успешното приключване на случая. Както и лична гордост. Но Ричър също бе видял с очите си събраните доказателства. И собственото му заключение беше: Надеждни като швейцарски часовник. Солидни като решетка на ролс-ройс.
Но така ли беше всъщност?
Да, доказателствата бяха перфектни. Като двигател на ферари. По-перфектни от това трудно можеха да се намерят в реалния свят.
Но не това беше основният въпрос.
Той изплакна ризата си с хладка вода, изцеди я и я просна върху електрическия радиатор в стаята си. Включи радиатора на максимум и отвори прозореца. Отвън не се чуваше никакъв шум. Пълна тишина. Не, тук определено не беше Ню Йорк. Сякаш в девет часа местните хора спускаха някакви невидими ролетки и затваряха улиците. Ходих до Индиана, но беше затворено. Той се излегна на леглото. Затвори очи. Протегна се. От ризата му се вдигаше пара и изпълваше стаята с миризма на мокър памук.
Та какъв беше основният въпрос?
Основният въпрос се съдържаше в касетката на Хелън Родин. В гласа на Джеймс Бар — нисък, продран, треперещ от безсилна ярост. В молбата му, прозвучала като заповед: Доведете ми Джак Ричър.
Защо ли бе казал това?
Какъв беше Джак Ричър в очите на Джеймс Бар?
Принципно?
Ето това беше основният въпрос.
Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал.
Най-добрите улики, които някога съм виждал.
И защо му е притрябвало да си плаща паркинга?
Добре е да мислите със собствения си мозък.
Доведете ми Джак Ричър.
Джак Ричър лежеше по гръб и гледаше в тавана на хотелската си стая. Минаха пет минути. Десет. Двайсет. Накрая той се претърколи на една страна и измъкна салфетката от задния си джоб. Претърколи се на другата и посегна към телефона. Хелън Родин отговори на осмото позвъняване. Гласът й звучеше сънено.
— Ричър е — каза той.
— Неприятности ли имаш?
— Не. Имам въпроси. Бар дошъл ли е на себе си?
— Не е, но всеки момент ще се събуди. Роузмари е в болницата. Оставила ми е съобщение.
— Какво беше времето в града в петък, в пет следобед?
— Времето ли? В петък? Мрачно, струва ми се. Облачно.
— Това нормално ли е?
— Всъщност, не. Обикновено е слънчево. Когато не вали. През този сезон е или едното, или другото. По-често слънчево.
— А топло ли беше или студено?
— Не беше студено. По-скоро топло. Не горещо, приятно топло.
— Ти с какво беше облечена тогава?
— Ти какво, сваляш ли ме нещо?
— Кажи ми.
— Със същото, както и днес. Костюм с панталон.
— Без палто?
— Нямах нужда от палто.
— Имаш ли кола?
— Кола ли? Да, имам. Но обикновено ходя на работа с автобуса.
— Утре вземи колата. В осем ще бъда в кантората ти.
— За какво става дума?
— На сутринта ще ти кажа — отвърна той. — До утре, в осем. А сега се наспи.
И той затвори. Стана от леглото и опипа ризата си. Беше топла и мокра. Но до сутринта сигурно щеше да е изсъхнала. Дано само не се свие, помисли си той.
5
Ричър се събуди в шест и дълго стоя под студения душ, понеже в стаята беше задушно. Поне ризата му беше изсъхнала. Станала бе корава като картон, но слава богу, си беше запазила размера. В хотела нямаше румсървис и той излезе навън да закуси. Улиците бяха задръстени от машини, бетоновози и самосвали, пренасящи чакъл, баластра и всевъзможни други материали, които потъваха в ненаситните търбуси на строежите. Като ги заобикаляше на зигзаг, той пое на юг, към речния бряг. Мина отвъд границата на благоустроените квартали. Намери някаква работническа закусвалня с меню от две-три основни ястия. Поръча си кафе и яйца. Седна до прозореца и се загледа в улицата за безцелно мотаещи се по входовете индивиди или за двойки мъже в паркирани коли. Щом го бяха проследили предишната вечер, логично беше да се опитат и днес. Затова беше редно да си отваря очите. Но не забеляза нищо подозрително.