— Как ще постъпи баща ти?
— Той ще се бори със зъби и нокти. Няма друг начин. Нито един прокурор не би допуснал да му се провали процес поради амнезия. Иначе всички ще почнат да се сбиват с кого ли не, само и само да получат черепна травма по време на предварителното следствие. И после ще се правят, че нищо не помнят.
— Сигурно се е случвало и преди.
Хелън кимна.
— Да, случвало се е.
— И какво пише в правните книги?
— Тъкмо сега ги чета. Ето: „Ръскин срещу Съединените щати“, „Уилсън срещу Съединените щати“.
— Е, и?
— Има доста „ако“ и „но“.
Ричър не каза нищо. Хелън го погледна.
— Нещата излизат от контрол — каза тя. — Сега от това дело ще тръгнат други. Работата може да стигне до Върховния съд. А аз не съм подготвена за подобно развитие. Нито пък го искам. Не желая да си създавам име на адвокат, който отървава клиентите си с процедурни хватки.
— Ами тогава обяви го за виновен и да върви по дяволите.
— Когато ми позвъни снощи, си помислих, че тази сутрин ще дойдеш да ми кажеш, че е невинен.
— Надявай се! — каза Ричър.
Тя извърна поглед встрани.
— Но… — продължи той.
— И „но“ ли има?
Той кимна.
— За жалост.
— Но какво?
— Но той не е чак толкова виновен, колкото си мислех.
— Как така?
— Вземи колата и ела да ти покажа.
Двамата слязоха с асансьора до служебния паркинг, изпълнен с подвижните телевизионни станции на Ен Би Си, както и с всякакви джипове, пикапи и лимузини на работещите в сградата. Сред колите се виждаше нов син „Форд Мустанг“ кабриолет със стикер на Ен Би Си на предното стъкло. Сигурно е на Ан Яни, помисли си Ричър. Вероятно го караше със свален гюрук през почивните си дни и с вдигнат, когато отиваше на работа, за да не й се развали прическата. Или просто ползваше повече лак за коса.
Колата на Хелън Родин беше малка, тъмнозелена и толкова безлична, че Ричър не можа да определи каква марка е. Може би „Сатурн“. Не съвсем нов, отдавна немит. Типична кола на студент последна година, който чака да получи първата си заплата, за да си купи нещо ново на лизинг. Ричър знаеше всичко за лизинга. На всяко полувреме, при всяко спиране на играта, кажи-речи след всеки отбелязан гол по телевизията пускаха реклами за всякакви коли на лизинг.
— Накъде да карам? — попита Хелън.
— На юг — отвърна Ричър.
Той избута седалката си докрай. Нещо отзад изпука — сигурно пространството зад гърба му беше пълно с какви ли не боклуци. Нейната седалка беше изместена силно напред към волана, макар че Хелън не беше дребна. Както беше седнал, Ричър я виждаше почти в гръб.
— Е, какво знаеш? — попита го тя.
— Не е важно какво знам аз. А какво знае Джеймс Бар.
— За кое?
— За мен.
Тя изкара колата от гаража и пое на юг по улицата, успоредна на Първа. В осем часа сутринта движението към центъра беше натоварено. Сигурно привечер същите коли се оттичат в обратната посока, помисли си Ричър.
— И така, какво знае Бар за теб? — попита тя.
— Нещо, заради което е искал да дойда — каза той.
— Той би трябвало да те мрази.
— Няма съмнение. Но въпреки това съм му бил нужен.
Тя караше бавно на юг, към реката.
— Той не ме познаваше преди онази история — каза Ричър. — Нито пък ме е виждал оттогава. Срещали сме се общо около три седмици, и то преди четиринайсет години.
— Знаел е, че си военен следовател. Човек, способен да разплете и най-заплетения случай.
— Случай, който той си мислеше, че няма да бъде разплетен. А аз го разнищих пред очите му. Докато той ме наблюдаваше. Като зрител от първия ред. Явно си е казал, че съм гений.
— И затова му трябваш сега?
Ричър кимна.
— Снощи изгубих няколко часа, напрягайки се да оправдая доверието му.
Прекосиха реката по дълъг железен мост. Слънцето им се падаше отляво. Кеят — отдясно. Мътните кафяви води пълзяха бавно покрай кея.
— Сега завий на запад — каза Ричър.
Тя отби вдясно по някакъв страничен път с две платна. Покрай брега на реката имаше магазинчета за рибарски принадлежности и паянтови заведения, откъдето човек можеше да се запаси с бира, бургери и лед за рибата.