— Но случаят вече беше решен — каза тя. — И той го е знаел.
— Случаят е бил решен само наполовина — отвърна Ричър. — И това е, което е знаел.
— Наполовина ли?
Ричър кимна, макар тя да не го виждаше от издърпаната напред седалка.
— По този случай има доста неща, които Емерсън не е догледал — каза той. — И Бар много е държал някой да разбере това. Само че първият му адвокат се е оказал мързелив и незаинтересован. Затова Бар се е вбесил толкова.
— И какво е това, което Емерсън не е догледал?
— Сега ще ти покажа.
— Много ли е? — попита тя.
— Мисля, че да.
— А защо той просто не е изложил фактите, както ги е виждал?
— Защото не е можел. Пък и кой е щял да му повярва?
— Защо? Какво, по дяволите, е станало?
Напред техният път пресичаше магистрала с детелина — точно както се бе надявал.
— Ще ти покажа — каза той. — Свий вдясно по магистралата.
Тя даде газ нагоре по рампата и малката количка се вля в движението. Потокът от автомобили на север беше доста разнообразен — големи влекачи с полуремаркета, ванове, пикапи, леки коли. Започнаха да пресичат обратно реката, този път по бетонен мост. Кеят се виждаше в далечината право на изток. Центърът на града се падаше напред и малко вдясно. Шосето се издигаше плавно нагоре върху бетонните си пилони. Навлязоха в покрайнините на града. От двете им страни профучаваха покривите на ниски сгради.
— Хвани отбивката, която минава плътно зад библиотеката — каза Ричър.
Отклонението се падаше вдясно. Беше обозначено отдалеч със стрелки. Прекъснатата линия, отделяща дясната от централната лента, стана непрекъсната. После непрекъснатата линия се превърна в тесен клин. Транзитното движение остана вляво от тях, а рампата за изхода изви леко вдясно. Постепенно тесният клин се разшири и се изпълни с бели щрихи. Покрай мантинелата на разклона бяха наредени жълти изправени цилиндри. Те ги подминаха и се озоваха върху надлеза, минаващ покрай библиотеката. Ричър се извърна на седалката си и погледна назад. Никой не ги следваше.
— Намали! — каза той.
На около двеста метра по-нататък надлезът започна да извива, заобикаляйки библиотеката по посока към черната стъклена кула. Платното беше достатъчно широко за две ленти. Само че в един момент завоят ставаше твърде остър, затова инженерите бяха намерили по-умно решение. Върху платното беше очертана само една лента, която започваше плътно вляво, после се изместваше плавно вдясно и сечеше завоя в най-острата му част. Беше малко по-широка от нормална пътна лента, за да има място за грешки.
— Сега карай съвсем бавно — каза Ричър.
Колата забави ход. Далеч напред от лявата страна на платното се образуваше остров с форма на полумесец, защрихован с бели линии. Отдясно на тях пък бавно изтъняваше продълговат триъгълен остров, също с бели напречни щрихи. Нищо особено — просто бяла боя върху черния асфалт, но указваше на шофьорите къде да карат, за да избегнат опасни ситуации.
— Отбий и спри — каза Ричър. — Ето тук, вдясно.
— Не мога да спра тук! — каза Хелън.
— Няма нищо, спри! Все едно си пукнала гума. Ето тук.
Тя натисна рязко спирачките, изви волана и отби вдясно върху защрихованата ничия земя. Гумите на колата зашляпаха ритмично върху плътните бели линии. После шляпането се забави и колата спря.
— Върни малко назад — каза той.
Тя даде заден ход, сякаш се готвеше да паркира до бетонния парапет.
— Дай напред един метър — каза той.
Тя даде метър напред.
— Сега е добре — каза той.
Свали прозореца. Лентата от лявата им страна беше гладка и чиста, но островът, върху който бяха спрели, беше пълен с прахоляк, дребни камъчета и боклуци от минаващите коли. Имаше какво ли не: бирени кутийки, изпаднали престилки от калници, стъкълца от счупени фарове, пластмасови парчета от чукнати брони. Далеч вляво от тях се чуваше тътенът на транзитния трафик по главния мост. Но по тяхната лента нямаше движение. Мина цяла минута, преди да ги задмине някакъв самотен пикап. Малката кола се разклати от въздушната му струя. После всичко отново утихна.
— Не е много оживено — каза той.
— Така е винаги — отвърна тя. — Този надлез не води кажи-речи доникъде. А толкова пари прахосаха да го построят… Но явно все имат нужда да строят нещо.
— Погледни нататък — каза Ричър.
Платното беше повдигнато на високи бетонни колони и в този участък минаваше на около дванайсет метра от земята. Мантинелата беше висока почти метър. Зад нея, право напред и леко вдясно, се виждаше горният етаж на библиотеката. Имаше красив корниз от бял варовик, отгоре с керемиден покрив. Изглеждаше близо, сякаш можеше да се пипне с ръка.