Само че някогашните му инструктори бяха обучавали снайперисти за бойното поле, а не улични престъпници. При уличната стрелба в уравнението твърде бързо се намесват и други, често непредвидени фактори. Тъкмо тези фактори променят самата дефиниция на понятието успешно напускане на района. В конкретния случай най-бързо реагираха медиите. В което нямаше нищо чак толкова изненадващо, тъй като стрелбата бе станала под прозорците на местния клон на Ен Би Си. Още преди дузина обзети от паника граждани да успеят да наберат 911 от мобилните си телефони, се бяха случили две неща. Първо, всички налични камери — професионални и любителски — в офисите на Ен Би Си вече снимаха. И второ, една водеща на местната новинарска емисия на име Ан Яни безпогрешно различи в случващото се онова, което скоро щеше да се превърне в нейния пръв голям журналистически удар. Макар още в шок, замаяна и ужасена от видяното, тя имаше усет за тези неща и незабавно започна да си съставя наум текста на репортажа. Може би защото знаеше добре, че твърде често някоя ключова дума определя смисъла на казаното, а първите думи, които й дойдоха наум, бяха терорист, нелепо и касапница. Това бяха думи, чисто инстинктивни в баналността си, както и в самата последователност, в която се бяха подредили в съзнанието й. Защото за Ан Яни видяното си беше касапница и нищо друго. Освен това касапница беше хубава, изразителна дума, предаваща цялата абсурдна непредсказуемост и варварска жестокост на този акт. Беше дума, подсказваща отсъствие на мотив, а в известен смисъл и на персонифициран извършител. Идеална за сюжет като този. Същевременно Ан си даваше сметка, че касапница едва ли е подходяща дума за надпис в кадър. Може би все пак атентат звучеше по-добре. Атентат в петък вечер? Атентат в час пик? Тя тръгна към изхода с надеждата, че младежът, който правеше компютърните графики, този път ще предложи нещо по-умно, без да го подканят.
Друго нещо, което по принцип липсва на бойното поле, са органите на реда. В резултат от дузина едновременно подадени сигнала на 911 диспечерската централа на местната аварийна служба грееше като коледно дръвче. До четирийсетата секунда всички полицейски и пожарни коли от района препускаха със светещи лампи и виещи сирени. Всичко, което можеше да се вдигне под тревога — патрулни автомобили, линейки, криминологични и пожарни екипи, — бе на път към местопроизшествието. Отначало на площада настъпи небивал хаос. Обажданията на 911 бяха панически и несвързани. Явно ставаше дума за престъпление, при това тежко, така че за ръководител на операцията временно бе назначен началникът на Отряда за тежки престъпления. Човекът беше обръгнал ветеран с двайсет години стаж в органите на реда, започнал кариерата си като патрулен полицай. Казваше се Емерсън. Без да вдига ръка от клаксона, Емерсън си пробиваше с мъка път през задръстванията, като слаломираше между строежите и разкопаните участъци — отчаяно, безнадеждно, слепешката, без предварителна информация какво всъщност се е случило: дали обир, залавяне на наркотрафиканти, престрелка между улични банди, тероризъм. Нищичко. Но вътрешно беше спокоен. Относително спокоен. Във всеки случай пулсът му беше под сто и петдесет. Поддържаше открита връзка с диспечера от 911, като се надяваше да разбере нещо повече, преди да е стигнал.
— Още един мъж по мобилен телефон — изкрещя диспечерът.
— Кой е? — извика на свой ред Емерсън.
— От наборното бюро на Морската пехота.
— Очевидец?
— Не, бил е вътре. Но вече е отвън.
Емерсън стисна зъби. Вече знаеше, че няма да пристигне пръв на местопрестъплението. Нито дори сред първите. Знаеше също, че трябва да ръководи операцията откъм тила. Така че му трябваха чифт надеждни очи. Морски пехотинец значи? Ще свърши работа.
— Добре — каза той. — Свържи ме с него.
По радиото се чу припукване, после някакви електронни шумове, които бяха заменени от съвсем нова акустична картина — от открито пространство; в далечината се чуваха писъци, плисък на вода. Фонтанът ли е това? — запита се Емерсън.
— Кой сте вие? — поиска да знае той.
По уредбата се чу глас — спокоен, макар и забързан, силен и с придихание, сякаш устата на говорещия беше долепена до микрофона на мобилен телефон.
— Казвам се Кели — отвърна гласът. — Главен сержант в Морската пехота на Съединените щати. С кого говоря?