— Всичко е възможно — каза Ричър. — Но се съмнявам. Защото, ако се замислиш, Джеймс Бар отдавна е надхвърлил възрастта за подобни облози и тръпки. Поне с двайсет години. Това са детинщини. Пък и в такъв случай нищо не им е пречило да го направят от надлеза. Щели са да искат да оцелее, за да повторят облога.
— Ако не е това, какво?
— Нещо съвсем различно. Много по-сериозно.
— Дали да не кажем на Емерсън? — запита тя.
— Не — отсече Ричър.
— Мисля, че е редно.
— Не бива, по ред причини.
— Какви?
— Например, защото Емерсън смята, че си е опекъл работата. И няма никакъв смисъл да рови отново. Ченгетата мразят да се връщат на случаи, които веднъж са сметнали за приключени.
— Как да постъпим тогава?
— Редно е да си зададем три основни въпроса — каза Ричър. — Кой, как и защо. Това е било сделка. Трябва да се запитаме кой е имал полза от нея. Понеже това със сигурност не е бил Джеймс Бар.
— Явно е същият, който снощи е пратил ония типове по петите ти. Понеже сделката е заплашвала да се провали, ако външен човек като теб почне да клати лодката.
— Именно — каза Ричър.
— Така че трябва да издирим въпросното лице.
— По-добре не.
— Защо?
— Защото това може да струва живота на клиента ти.
— Клиентът ми е в болницата, под денонощна охрана.
— Джеймс Бар не ти е клиент. Клиентът ти е Роузмари. Само си представи с какво са заплашили Джеймс Бар, за да извърши това, което се е искало от него. Та човека в най-добрия случай го чака доживотен затвор без помилване. В най-лошия — инжекция. И той го е знаел от самото начало. Няма как да не е знаел. Защо тогава ги е послушал? Защо се е оставил безропотно да го въвлекат във всичко това? С каквото и да са го сплашили, трябва да е било сериозно, Хелън. Че ще му отнемат най-скъпото. Джеймс Бар няма жена, деца, родители. Има само една сестра.
Хелън Родин мълчеше.
— Казали са му да си затваря устата до края, това е ясно. Затова е поискал да повикат мен. Пратил ми е нещо като шифровано послание. Куклата няма право да споменава кукловода си, нито сега, нито когато и да било. Понеже заплахата не е преминала. Мисля, че той се е съгласил да изтъргува своя живот срещу живота на сестра си. Което ни създава голям проблем. Ако кукловодът забележи, че се ровиш в случая, ще си помисли, че куклата е проговорила. Затова не можеш да се обърнеш към Емерсън.
— Но куклата не е проговаряла. Ние сами се сетихме.
— Може да пуснем и съобщение във вестника, че сами сме се сетили. Дали ще му повярва някой обаче?
— Какво да предприема тогава?
— Нищо — каза Ричър. — Нищо не можеш да направиш. Колкото повече се опитваш да помогнеш на Джеймс Бар, толкова повече се увеличава опасността Роузмари да плати с живота си.
Известно време Хелън Родин мълча.
— Не можем ли да й осигурим защита?
— Не — каза Ричър. — Не можем. Само двама сме, а за това са нужни поне четирима плюс тайна квартира. Което струва много пари.
Хелън Родин излезе иззад бюрото си. Пристъпи до Ричър и се загледа през прозореца. Докосна с ръка перваза — съвсем лекичко, както пианист докосва клавиатурата. После се обърна и облегна гръб на стъклото. Тялото й ухаеше на чисто, може би на фин тоалетен сапун.
— Можеш да го издириш — каза тя.
— Така ли? — попита Ричър с равен глас.
Хелън кимна.
— Той направи грешка — каза тя. — Даде ти повод, който не е свързан с Джеймс Бар. Поне не пряко. Като прати ония хлапаци да те пребият. Сега ти имаш легитимен интерес да откриеш кой ги е наел. Наречи го личен интерес. Можеш да го подгониш, без непременно да си помисли, че Джеймс Бар е проговорил.
— Не съм дошъл тук, за да помагам на защитата.
— Кажи си, че помагаш на обвинението. Ако са замесени двама души, редно е и двамата да си получат заслуженото. Защо само глупакът да пострада?
Ричър не каза нищо.
— Кажи си, че помагаш на мен — добави Хелън.
Григор Лински набра номер на мобилния си телефон.
— Върнали са се в кантората й — каза той. — Виждам ги и двамата на прозореца.
6
Ричър се изкачи с асансьора до последния етаж на черната кула и оттам по служебното стълбище излезе на терасата на покрива. Металната врата извеждаше до противопожарния резервоар и помещението с асансьорните механизми. Покривът беше застлан с посивяла от времето битумна мушама, поръсена с чакъл. Сградата беше на петнайсет етажа, което не беше кой знае какво за среден американски град. За Индиана обаче това сигурно беше най-високата точка в целия щат. На юг се виждаше реката. На югозапад — разклонът на магистралата. Той пристъпи до северозападния ъгъл на покрива. Силен вятър брулеше лицето и прилепваше ризата до тялото му. Точно под него надлезът завиваше покрай библиотеката и кулата и продължаваше право на изток. Далеч назад към хоризонта щатското шосе продължаваше на север, където на около три километра имаше нова детелина, едва различима в маранята. От детелината се отклоняваше дълъг прав път, който водеше към него. Той се постара да го запечата в съзнанието си, понеже точно този път му трябваше.